— Хайде да седнем навън и да си допием питиетата — предложи той.
Балконът на стаята ми беше общ и се простираше по цялата дължина на втория етаж. В този час няколкото гости, които можеше да не са заспали, се намираха прекалено далеч, за да чуят разговора ни. Уесли нагласи двата пластмасови стола близо един до друг. Нямаше маса, затова постави чашите и бутилката скоч на пода.
— Искаш ли още лед? — запита той.
— Не, така е чудесно.
Уесли беше загасил лампите в стаята. Срещу нас едва различимите форми на дърветата започнаха да се движат в синхрон, когато се загледах съсредоточено в тях. По отдалечената магистрала от време на време проблясваха малки фарове.
— Как би оценила изминалия ден по десетобалната система? — тихо запита той в тъмнината.
Поколебах се, тъй като бях прекарвала доста ужасни дни в работата си.
— Предполагам, че бих му дала седмица.
— При положение че десет е най-лошото.
— Все още не мога да му дам десетка.
— Какво още ти трябва? — запита той.
Усетих погледа му върху себе си.
— Не съм сигурна — отговорих аз предпазливо, като че ли обзета от суеверен страх да не би споменаването на най-лошото да го докара при нас.
Уесли замълча. Зачудих се дали не мисли за човека, който навремето бе мой любовник и негов най-добър приятел. Когато преди няколко години убиха Марк в Лондон, ми се струваше, че не може да има по-страшна болка от тази. Сега се страхувах, че не съм била права.
Уесли заговори:
— Изобщо не ми отговори на въпроса, Кей.
— Казах ти, че не знам със сигурност.
— Не на този въпрос. Сега говоря за Марино. Питах те какъв е проблемът му.
— Мисля, че е много нещастен.
— Той винаги е бил нещастен.
— Казах много.
Той изчака.
— Марино не обича промените — допълних.
— Повишението му?
— Това, а и онова, което става с мен.
— А то е?
Уесли наля още скоч в чашите ни, ръката му леко се докосна до моята.
— Работата ми с вашия отдел е значителна промяна.
Той нито се съгласи, нито възрази. Просто зачака да кажа още нещо.
— Струва ми се, че според него съм сменила съюзниците си — казах аз и осъзнах, че говоря все по-неясно. — А това е обезпокояващо. Имам предвид обезпокояващо за него.
Уесли отново не сподели собственото си мнение. Ледените кубчета тихо потракваха, докато отпиваше от питието си. И двамата знаехме част от проблема на Марино, но не можехме да направим абсолютно нищо по въпроса. Ставаше дума най-вече за чувствата на Марино.
— Според мен Марино е затормозен от личния си живот — отбеляза Уесли. — Самотен е.
— Смятам, че си прав.
— Нали знаеш, той беше с Дорис в продължение на трийсет и няколко години, а после изведнъж се оказа отново ерген. И въобще не може да си представи какво би трябвало да направи по въпроса.
— А и никога не успя напълно да се примири с факта, че тя го напусна. Запази огорчението си и то чака да бъде възпламенено от нещо, дори несвързано с него.
— И аз се тревожех за същото. Притеснява ме какво ли може да е това несвързано нещо.
— Тя все още му липсва. Вярвам, че още я обича — казах аз и усетих, че алкохолът и напредналият час ме караха искрено да съжалявам Марино.
Всъщност никога не можех да му се сърдя за дълго време.
Уесли се размърда на стола си.
— Предполагам, че това би било десетка. Поне за мен.
— Ако Кони те изостави? — погледнах въпросително към него.
— Да загубиш някого, когото обичаш. Да загубиш дете, с което имаш проблеми. Да не успееш да стигнеш до някакво разрешение. — Той се загледа право пред себе си. Острият му профил бе меко осветен от луната. — Може и да се залъгвам, но мисля, че мога да понеса почти всичко, стига да има разрешение, край, да успея да се освободя от миналото.
— Никога не можеш да се освободиш от него.
— Да, не напълно. Съгласен съм. — Уесли продължи да гледа напред и каза кротко: — Марино има чувства към теб, Кей. Чувства, с които не може да се справи. Мисля, че винаги ги е имал.
— Най-добре е да не се признава, че те съществуват.
— Това звучи доста студено.
— Не искам да звучи студено — възразих. — Никога не бих искала Марино да се почувства отхвърлен.
— Какво те кара да мислиш, че той вече не се чувства така?