— Не съм убедена, че не се чувства отхвърлен — въздъхнах. — Всъщност съм сигурна, че напоследък е доста раздразнен.
— Вероятно „обзет от ревност“ е най-подходящото определение за настроението му.
— От теб.
— Някога опитвал ли е да те покани да излезете? — продължи Уесли, като че ли не бе чул какво казах.
— Заведе ме на полицейския бал.
— Хм. Това е доста сериозно.
— Бентън, хайде да не си правим майтап с него.
— Не се шегувах — нежно каза той. — Аз се тревожа за чувствата му и знам, че и с теб е същото. — Уесли замълча за момент. — Всъщност разбирам чувствата му много добре.
— Аз също.
Уесли остави чашата си на пода.
— Струва ми се, че трябва да вляза и да се опитам да поспя поне няколко часа — реших аз, без да помръдна.
Той се протегна и постави здравата си ръка върху китката ми. Пръстите му бяха все още студени заради чашата, която бе държал допреди малко.
— Уайт ще ме отведе оттук, когато слънцето изгрее.
Исках да задържа ръката му. Исках да докосна лицето му.
— Съжалявам, че трябва да те оставя.
— Нуждая се само от кола — отвърнах аз и усетих ускореното биене на сърцето си.
— Чудя се дали тук някъде можеш да наемеш кола. Вероятно на летището.
— Предполагам, че затова си агент на ФБР. Сещаш се за такива трудни неща.
Пръстите му се придвижиха надолу по ръката ми и той я погали нежно. Винаги бях знаела, че някой ден отношенията ни ще доведат до това. Когато ме помоли да започна работа като консултант в Куантико, осъзнах риска. Можех да откажа.
— Боли ли те много? — запитах.
— Ще ме боли утре сутрин, защото ще имам махмурлук.
— Вече е сутрин.
Облегнах се назад и затворих очи, когато докосна косата ми. Почувствах как лицето му се приближава, докато галеше врата ми нежно, после усетих устните му. Докосваше ме така, като че ли винаги бе искал да го направи. От далечните ъгълчета на мозъка ми изпълзя тъмнина и кръвта ми затанцува. Целувките ни бяха огнени. Знаех, че върша непростим грях, но не ми пукаше.
Зарязахме дрехите си там, където паднаха, и си легнахме. Внимавахме за раните му, но те не ни пречеха. Любихме се до сутринта, когато първите лъчи на зората осветиха хоризонта. После седнах на терасата и загледах как слънцето огрява планините и оцветява листата на дърветата. Представях си как хеликоптерът се издига и върти из въздуха като балерина.
6.
В центъра на града, срещу бензиностанцията на „Ексън“, се намираше магазинът на „Шевролет“. Полицай Беърд закара мен и Марино дотам в 7:45 сутринта.
Очевидно местната полиция бе уведомила подробно бизнес обществото за пристигането на „федералните“, отседнали „под прикритие“ в „Травел Изи“. Не се чувствах като знаменитост, макар усещането за анонимност да бе пропъдено от всички служители на магазина, които стояха пред него и любопитно наблюдаваха как ние с Марино се отдалечаваме в новия сребрист каприз.
— Чух някакъв тип да те нарича „Куинси“ — каза Марино, докато отваряше пържените бисквити „Харди“.
— Наричали са ме и с по-лоши неща. Имаш ли представа колко натрий и мазнина поглъщаш в момента?
— Да. Около една трета от това, което възнамерявам да погълна. Имам три бисквити и смятам да ги изям всичките. Ако случайно имаш проблем с паметта, мога да ти съобщя, че снощи пропуснах вечерята си.
— Няма нужда да се държиш грубо.
— Когато пропусна храната и съня си, ставам груб.
Не му съобщих, че съм спала по-малко от него, но подозирах, че знае. Тази сутрин не искаше да ме погледне в очите, а под раздразнението му усетих, че е силно потиснат.
— Въобще не мигнах — продължи той. — Акустиката в оная дупка е ужасна.
Нагласих огледалото, като че ли това по някакъв начин можеше да намали неудобството ми, после включих радиото и опитах няколко станции, докато намерих Бони Райт. Колата, която Марино щеше да кара, в момента се оборудваше с полицейско радио и радар и нямаше да е готова до края на деня. Аз трябваше да го оставя в къщата на Дениз Стайнър, а някой щеше да мине по-късно да го прибере. Шофирах, без да говоря, докато той ядеше и ми даваше указания.
— Намали — каза Марино, поглеждайки картата. — Това от лявата ни страна трябва да е „Лоръл“. Добре, ти трябва да завиеш вдясно на следващата.
Завихме и пред нас се показа езеро, не по-голямо от футболно игрище, с цвета на мъх. Районите за пикник и тенискортовете бяха безлюдни, а и не изглеждаше, че в момента спретнато поддържаният клуб се използва. Брегът бе очертан с дървета, които се обагряха в кафяво поради настъпването на есента. Представих си малко момиче с калъф за китара в ръка, вървящо към дома си в дълбоките сенки. Представих си старец, ловящ риба в сутрин като тази, и шока му, предизвикан от откритото в храстите.