— Искам да дойда тук по-късно и да се поразходя — казах.
— Завий тук — нареди Марино. — Нейната къща е на следващия ъгъл.
— Къде е погребана Емили?
— На около три километра на изток — посочи той. — В църковното гробище.
— Това ли е църквата, където е ходила на събрание?
— Трета презвитерианска. Ако се вгледаш внимателно в района на езерото, ще видиш църквата в единия край, а дома на Стайнър в другия. Между тях има около три километра.
Разпознах къщата в стил ранчо от снимките, които бях разглеждала вчера сутринта в Куантико. Изглеждаше по-малка, като повечето сгради, когато най-после ги видиш в действителност. Намираше се на малко възвишение, далеч от улицата, сгушена в двор, обрасъл с рододендрони, лаврови дръвчета, джанки и борове.
Чакълената пътека и предната площадка бяха почистени наскоро и от двете страни на портата имаше натъпкани с листа чували. Дениз Стайнър притежаваше зелена „Инфинити“, нова и скъпа, и това доста ме учуди. Докато подкарвах колата, мярнах ръката й в дълъг черен ръкав, когато тя задържа вратата, за да може Марино да влезе в къщата.
Моргата в болницата на Ашвил приличаше на всички други. Разположена на най-ниското ниво на сградата, тя представляваше малка чиста стая от плочки и неръждаема стомана, само с една маса за аутопсии, която доктор Дженрет бе закарал близо до мивката. Той тъкмо започваше да разрязва тялото на Фъргюсън, когато пристигнах там малко след девет. Въздухът проникна до кръвта и усетих неприятната сладникава миризма на алкохол.
— Добро утро, доктор Скарпета — каза Дженрет и наистина изглеждаше доволен, че ме вижда. — Униформите и ръкавиците са в онзи шкаф.
Благодарих му, макар че не ми трябваха, тъй като младият доктор нямаше да има нужда от мен. Очаквах, че от аутопсията няма да научим нищо ново, и когато погледнах отблизо към врата на Фъргюсън, получих първото потвърждение. Червеникавите следи от притискане, които бях забелязала снощи, бяха изчезнали и нямаше да намерим дълбоки рани в тъканите и мускулите. Докато наблюдавах как Дженрет работи, тъжно си припомних, че патологията никога не може да замести разследването. Всъщност ако не знаехме точно обстоятелствата, нямаше да имаме дори идея как е умрял Фъргюсън, с изключение на това, че не е бил застрелян, намушкан, пребит и не е починал от някаква болест.
— Предполагам, че сте забелязали как миришат чорапите, които беше напъхал в сутиена си — каза Дженрет, продължавайки работата си. — Чудех се дали сте открили нещо съвместимо с тази миризма, например флаконче парфюм или някакъв вид одеколон?
Той вдигна вътрешните му органи. Фъргюсън имаше леко удебелен черен дроб.
— Не, не намерихме — отвърнах. — А и мога да добавя, че обикновено ароматите се използват в случаи като този, когато участва повече от един човек.
Дженрет погледна към мен.
— Защо?
— Защо човек да си прави труда, когато е сам?
— Да, има логика в това — съгласи се той и изпразни стомашното съдържание в картонена кутия. — Само малко кафеникава течност — добави докторът. — Няколко дребни частици като от ядки. Казахте, че е пристигнал в Ашвил малко преди да бъде намерен, нали?
— Точно така.
— Значи вероятно е ял фъстъци в самолета. И е пийнал нещо. Алкохолното му ниво е 0,14.
— Възможно е да е пил и след като се е прибрал у дома — казах аз, като си спомних чашата с бърбън в спалнята.
— Да. А когато говорите за случаите, в които участва повече от един човек, за хомосексуални или хетеросексуални предпочитания става дума?
— Често са хомосексуални — отговорих. — Но и порнографията е важна следа.
— Той беше гледал голи жени.
— Списанията, намерени до трупа, бяха с голи жени — поправих го аз, тъй като нямаше начин да разберем какво наистина е гледал Фъргюсън и знаехме само това, което бяхме открили. — Важно е и това, че не видяхме никакви други порнографски или сексуални предмети в къщата му — добавих.
— Предполагам, че би трябвало да има повече подобни неща — отбеляза Дженрет и включи триона.