— Обикновено хора като него притежават сандъци с порнография — отвърнах. — Никога не я изхвърлят. Честно казано, доста ме притеснява това, че намерихме само четири списания, при това всичките са скорошни издания.
— Може да е бил новак в това отношение.
— Има много фактори, които навеждат на мисълта, че не е имал опит — отговорих. — Но това, което ме впечатлява най-много, е несъвместимостта.
— Например?
Доктор Дженрет изряза скалпа зад ушите и го сгъна надолу, за да оголи черепа. Лицето изведнъж се превърна в тъжна, отпусната маска.
— Точно както не намерихме флакон с парфюм, който да обяснява миризмата по него, така и не намерихме никакви женски дрехи в къщата, с изключение на онези върху него — обясних аз. — От кутийката липсваше само един презерватив. Въжето беше старо, а не открихме нищо, включително друго въже, от което това да е било отрязано. Бил е достатъчно предпазлив, за да увие кърпа около врата си, а същевременно е завързал изключително опасен възел.
— Както предполага и името му — каза Дженрет.
— Да. Палаческият възел се затяга много леко и не се развързва — потвърдих. — Не е точно това, което би искал да използваш, когато си пил и си качен на излъскано барово столче, откъдето има много по-голяма вероятност да паднеш, отколкото от обикновен стол.
— Не бих предположил, че много хора знаят как да завържат палачески възел — замисли се Дженрет.
— Въпросът е дали Фъргюсън е имал причина да знае?
— Е, може да го е прочел в някоя книга.
— Не открихме никакви книги за връзване на възли, нито за кораби или каквото и да е от този вид в къщата му.
— Трудно ли е да се завърже такъв възел? Да кажем, ако имате инструкции как да го направите?
— Не е невъзможно, но се иска известна практика.
— Защо въобще някой би могъл да се интересува от подобен възел? Не е ли много по-лесно с обикновен?
— Палаческият възел е страшен, ужасяващ. А и доста надежден и здрав. Не знам — отвърнах аз и добавих: — Как е лейтенант Моут?
— Оправя се, но ще полежи в реанимацията известно време.
Доктор Дженрет включи триона. Замълчахме, докато сваляше горната част на черепа. Той не проговори отново, докато не извади мозъка и не започна да оглежда врата.
— Знаете ли, не виждам нищо. Няма кръвоизливи в мускулите, подезичната кост е цяла, няма фрактури на роговото вещество на щитовидния хрущял. Гръбнакът не е счупен, но това май става само при смъртните присъди с обесване.
— Да, освен ако не си затлъстял, с артритни промени на шийните прешлени и случайно увиснеш по странен начин — казах аз.
— Искате ли да погледнете?
Сложих си ръкавиците и се приближих.
— Доктор Скарпета, откъде можем да знаем дали е бил жив, когато е бил обесен?
— Не можем да сме напълно сигурни в това — отговорих. — Освен ако не намерим друга причина за смъртта.
— Например отрова.
— Това е единственото нещо, за което бих могла да си помисля в дадения момент. Но ако случаят е такъв, трябва да е било нещо с много светкавично действие. Знаем, че не си е бил у дома дълго преди Моут да го намери мъртъв. Така че най-вероятно е умрял просто от задушаване от обесването.
— А какво ще кажете за начина?
— Неустановен — предложих аз.
Когато органите на Фъргюсън бяха прегледани, прибрани в найлонов плик и върнати в гръдния му кош, помогнах на Дженрет да почисти. Измихме с маркуч масата и пода, а помощникът в моргата откара трупа и го прибра в един от хладилниците. Измихме спринцовките и инструментите и се заговорихме за това, което ставаше в света, привлякъл отначало младия доктор с безопасността си.
Той ми разказа, че искал да създаде семейство в градче, където хората все още вярват в Господ и светостта на живота. Искал децата му да израснат по игрищата и полета, възпитавани от църквата. Искал да не привикнат към наркотици, неморалност и насилието от телевизията.
— Работата е там, доктор Скарпета — продължи той, — че всъщност такива места не са останали. Дори не и тук. Миналата седмица работих върху единайсетгодишно момиченце, изнасилено и убито. А сега върху специален агент от щатското Бюро за разследване, издокаран като жена. Миналия месец имах едно хлапе от Оутийн, починало от свръхдоза кокаин. Беше едва на седемнайсет години. Освен това има и пияни шофьори. Непрестанно се занимавам с тях и хората, премазани от тях.
— Доктор Дженрет?
— Можете да ме наричате Джим — каза той.