Загледах го как прибира документацията си от плота.
Стори ми се доста депресиран.
— Колко годишни са децата ви? — запитах.
— Ами ние с жена ми все още опитваме — отвърна той, като прочисти гърло и извърна очи, но не преди да забележа болката в тях. — А вие? Имате ли деца?
— Разведена съм и имам племенница, която е като мое собствено дете — отговорих. — Тя е последна година студентка, а в момента е на стаж в Куантико.
— Сигурно страхотно се гордеете с нея.
— Да — отвърнах, но настроението ми се помрачи отново от образи и гласове, от тайните ми страхове за живота на Луси.
— Знам, че искате да поговорим за Емили Стайнър. Мозъкът й е още тук, ако искате да го видите.
— Да, наистина бих искала.
Не е необичайно за патолозите да поставят мозъци в десетпроцентов разтвор от формалдехид, наречен формалин. Химическият процес запазва и втвърдява тъканта. Той прави възможни допълнителните проучвания, особено в случай, когато е имало нанесена травма на този най-невероятен и най-неразбран от човешките органи.
Процедурата беше тъжно обикновена, чак лишена от достойнство, ако човек гледаше на нещата от този ъгъл. Дженрет отиде до мивката и извади изпод нея пластмасова кофа, на която имаше етикет с името на Емили Стайнър и номера на случая й. В момента, когато Дженрет извади мозъка от формалиновата му баня и го постави на дъската, разбрах, че прегледът ще ми каже високо още веднъж, че в този случай има нещо крайно нередно.
— Няма абсолютно никаква витална реакция — зачудих се аз, докато парите от формалина изгаряха очите ми.
Дженрет вкара сондата в дупката от куршума.
— Няма кръвоизлив, няма оток. А куршумът не е минал през основните нерви или друг жизненоважен център — казах и вдигнах поглед към него. — Това не е мигновена смъртоносна рана.
— Не мога да споря по въпроса.
— Трябва да търсим друга причина за смъртта.
— Наистина бих искал да ми кажете каква, доктор Скарпета. В момента се провежда токсикологичният тест. Но освен ако той не покаже нещо важно, не мога да се сетя за друго, което да е причинило смъртта й. Нищо, освен огнестрелната рана в главата й.
— Бих искала да огледам тъканта от белите й дробове — казах.
— Елате в моя кабинет.
Помислих си дали момичето не е било удавено, но когато след секунди застанах над микроскопа на Дженрет и разгледах пробата от белите й дробове, въпросите ми отново останаха без отговори.
— Ако е била удавена — обясних аз, докато работех, — алвеолите щяха да са разширени. В тях щеше да има едемна течност с непропорционална автолитична промяна на дихателния епител — добавих и нагласих фокуса. — С други думи, ако в дробовете й бе навлязла прясна вода, те щяха да започнат да се разлагат по-бързо от останалите тъкани. Но не са започнали.
— А какво ще кажете за удушаване или обесване? — запита той.
— Подезичната кост беше невредима. А нямаше и петехиални кръвоизливи.
— Така е.
— И най-важното — подчертах аз, — ако някой се опита да ви удуши или обеси, вие ще се борите като дявол. Но по нея няма рани по носа и устните, всъщност въобще няма отбранителни рани.
Дженрет ми подаде дебела папка.
— Това е всичко — каза той.
Докато той диктуваше случая на Макс Фъргюсън, аз прегледах всички доклади, лабораторни тестове и забележки по случая на Емили Стайнър. Майка й, Дениз, се беше обаждала в кабинета на доктор Дженрет между един и пет пъти дневно, откакто бяха намерили трупа й. Това ми се стори доста интересно.
— Починалият беше доставен в черен найлонов чувал, запечатан от полицията на Блек Маунтин. Номерът на печата е 445337. Печатът е цял и…
— Доктор Дженрет? — прекъснах го.
Той свали крака си от педала на машината за диктуване.
— Можете да ме наричате Джим — каза отново той.
— Стори ми се, че майка й ви се е обаждала необичайно често.
— Някои от обажданията са само проверки, но, да — той свали очилата си и разтърка очи, — наистина звънеше доста често.
— Защо?
— Ами тя е ужасно разстроена, доктор Скарпета. Иска да се увери, че дъщеря й не е страдала.
— А вие какво й казахте?
— Казах й, че с огнестрелна рана като тази вероятно не е страдала. Искам да кажа, трябва да е била в безсъзнание… ъъъ… вероятно е била, когато са направени онези другите неща.
Той замълча за момент. И двамата знаехме, че Емили Стайнър е страдала. Беше преживяла истински ужас. А и в даден момент сигурно е разбрала, че ще умре.