— И това е всичко? — запитах. — Обаждала се е толкова много пъти само за да разбере дали дъщеря й е страдала?
— Ами, не. Имаше и други въпроси, а и сведения. Но нищо важно. — Той се усмихна тъжно. — Струва ми се, че просто имаше нужда да си поговори с някого. Тя е симпатична жена, изгубила всичките си близки. Не мога да ви опиша колко ми е мъчно за нея и как всяка нощ се моля да заловят зловещото чудовище, извършило това престъпление. Онзи звяр Голт, за когото четохме по вестниците. Светът никога няма да е в безопасност, докато той се намира в него.
— Светът никога няма да е в безопасност, доктор Дженрет. Но и аз желая силно той да бъде хванат. Да бъде заловен не само Голт, но и всички други, които вършат подобни неща — казах аз, докато отварях дебел плик с лъскави снимки, с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра.
Само една от тях ми беше непозната. Разглеждах я напрегнато дълго време, докато слушах монотонния глас на доктор Дженрет, който продължаваше да диктува. Не знаех какво точно виждам, тъй като никога преди не бях виждала нещо подобно, и емоционалният ми отговор представляваше смесица между вълнение и ужас. Снимката показваше левия хълбок на Емили Стайнър, където на кожата имаше неправилен кафеникав отпечатък, не по-голям от капачка за бутилка.
— Вътрешната плевра показва разпръсната петехия по интерлобарните гънки…
— Какво е това? — отново прекъснах диктовката на доктор Дженрет.
Той остави микрофона, когато заобиколих бюрото му и поставих снимката пред него. Посочих белега на кожата на Емили. Докато го правех, усетих аромата на „Олд Спайс“ и се сетих за бившия ми съпруг, Тони, който винаги се пръскаше с големи количества от него.
— Този белег на хълбока й не е отбелязан в доклада ви — казах аз.
— Не знам какво е това — отвърна той, без следа от отбранителност. — Просто звучеше изморен. — Просто реших, че най-вероятно това е нещо, настъпило след смъртта.
— Никога не съм виждала посмъртен белег, който да изглежда по този начин. Извършихте ли ресекция?
— Не.
— Тялото й е лежало върху нещо, което е направило този белег — казах аз, като се върнах до стола си, седнах и се облегнах на бюрото. — Може да е нещо важно.
— Да, ако е така, наистина би могло да бъде важно — отговори Дженрет с нарастващо притеснение.
— Тя не е погребана отдавна — кротко, но развълнувано отбелязах аз.
Той се втренчи разтревожено в мен.
— Никога няма да е в по-добро състояние, отколкото е сега — продължих. — Наистина смятам, че трябва да я погледнем още веднъж.
Дженрет не мигна, само навлажни устните си.
— Доктор Дженрет — казах, — хайде да я извадим.
Доктор Дженрет прелисти страниците на бележника си и се протегна към телефона. Наблюдавах как набира номера.
— Здравейте, обажда се доктор Джеймс Дженрет — съобщи той на човека от другата страна. — Чудех се дали съдия Бегли е там?
Почитаемият Хол Бегли каза, че ще се види с нас в кабинета си след половин час. Подкарах колата, като слушах указанията на Дженрет. Паркирах на улица „Колидж“. Имахме предостатъчно време.
Съдебната палата на област Бънкомби представляваше стара, мрачна тухлена сграда. Подозирах, че само допреди няколко години е била най-високото здание в центъра на града. Тринайсетте й етажа бяха увенчани с окръжния затвор. Погледнах нагоре към обезопасените с решетки прозорци и се сетих за ричмъндския претъпкан затвор, разпрострян върху декари площ, където единствената гледка бяха оградите от бодлива тел. Мислех, че нямаше да мине дълго време, преди градове като Ашвил да изпитат нужда от допълнителни килии, поради непрестанно увеличаващите се престъпления.
— Съдия Бегли не е прочут с търпението си — ме предупреди доктор Дженрет, докато изкачвахме мраморните стъпала в старата сграда. — Мога да ви обещая, че няма да хареса плана ви.
Знаех, че самият Дженрет също не харесва плана ми, тъй като никой съдебен лекар няма желание някой от началниците да се рови в работата му. И двамата с доктора знаехме, че цялата тази история намеква за това, че не си е свършил работата достатъчно добре.
— Слушайте — казах аз, когато се отправихме по коридора на третия етаж, — аз също не харесвам този план. Не обичам ексхумациите и ми се ще да имаше някакъв друг начин.
— Иска ми се да имах повече опит в зловещите случаи, които вие виждате всеки ден — добави той.