— Така е — отговорих, — но проблемът е, че докато приключим с всички подобни проучвания, тялото ще бъде в толкова лошо състояние, че ако въпреки всичко ни се наложи да го ексхумираме, няма да научим абсолютно нищо. Колкото по-дълъг е интервалът, толкова по-трудно е да се различат нараняванията от другите белези, причинени от разлагането.
— Ваша Чест, в този случай има много подробности, които изглеждат доста странни — намеси се доктор Дженрет. — Просто се нуждаем от всичката помощ, която можем да получим.
— Научих, че агентът от щатското бюро на ФБР, който е работил по случая, вчера бил намерен обесен. Прочетох го тази сутрин във вестника.
— Да, господине, така е — потвърди Дженрет.
— И при неговата смърт има някои странности, нали?
— Да, има — отговорих.
— Надявам се, че следващата седмица няма да се върнете тук и да искате да изровите и него.
— Не мисля, че е възможно — казах аз.
— Това малко момиченце има майка. Как смятате, че ще се почувства тя от това, което сте намислили?
Нито Дженрет, нито аз отговорихме. Съдията се размърда на стола си и кожата проскърца. Той погледна покрай нас към часовника на стената.
— Нали разбирате, това ме притеснява най-много — продължи той. — Мисля си за тази нещастна жена, за всичко, което й се случи. Нямам никакъв интерес да я подлагам на нови неприятности.
— Не бихме искали разрешение за ексхумация, ако не мислехме, че това е важно за разследването на смъртта на дъщеря й — отвърнах аз. — Сигурна съм, че госпожа Стайнър иска да получи справедливост, Ваша Чест.
— Отидете и доведете майката при мен — нареди съдията и се надигна от стола си.
— Извинете? — доктор Дженрет изглеждаше озадачен.
— Искам да доведете майката при мен — повтори Бегли. — Ще бъда свободен към два и половина. Очаквам да ви видя тук тогава.
— Ами ако тя не иска да дойде? — запита доктор Дженрет и ние двамата също станахме.
— Не мога да кажа, че ще я обвиня за това.
— Вие нямате нужда от нейното разрешение — казах аз със спокойствие, което ни най-малко не изпитвах.
— Не, госпожо, нямам — отвърна съдията и отвори вратата.
7.
Доктор Дженрет беше достатъчно любезен, за да ми позволи да използвам офиса му, когато той изчезна в болничната лаборатория. Прекарах следващите няколко часа на телефона. Странно, но най-важната задача се оказа най-лесна. Марино без проблеми убеди Дениз Стайнър да го придружи до кабинета на съдията този следобед. По-трудно бе да уредим как да стигнат дотам, тъй като Марино все още нямаше кола.
— Защо се бавят? — запитах.
— Шибаният радар не работи — раздразнено отвърна той.
— Не можеш ли да минеш и без него?
— Те, изглежда, не мислят така.
Погледнах часовника си.
— Май ще е най-добре аз да мина да ви взема.
— Е, няма нужда, аз мога да стигна сам дотам. Тя има доста хубава кола. Всъщност някои хора твърдят, че инфинитито е по-добро от мерцедеса.
— Силно се съмнявам, тъй като в момента карам шевролет.
— Тя ми каза, че свекър й имал почти същия като твоя мерцедес, а ти трябва да си помислиш да се прехвърлиш на „Инфинити“ или „Ледженд“.
Замълчах.
— Само си помисли по въпроса.
— Просто идвай тук — отвърнах аз кратко.
— Да, ще дойда.
— Чудесно.
Затворихме, без да се сбогуваме. Седнах на отрупаното бюро на доктор Дженрет и се почувствах изморена и предадена. Бях минала заедно с Марино през трудните му моменти с Дорис. Бях го подкрепяла, когато се втурна сляпо в страшния свят на срещите. В отплата той винаги бе съобщавал мнението си за личния ми живот, без да го питам.
Отношението му към бившия ми съпруг беше отрицателно, а към бившия ми любовник, Марк, силно критично. Рядко казваше нещо хубаво за Луси или за начина, по който се справях с нея, и не харесваше никой от приятелите ми. Но най-силно усещах ледения поглед, прикован в отношенията ми с Уесли. Чувствах яростната ревност на Марино.
Той не беше в кабинета на Бегли, когато ние с Дженрет се върнахме там в два и половина. Минутите се влачеха бавно, а гневът ми нарастваше.
— Кажете ми къде сте родена, доктор Скарпета — обърна се към мен съдията от отсрещната страна на безукорното си бюро.