Дениз Стайнър кимна отново, тъй като не можеше да проговори. После Марино я изведе от стаята. Ние с Дженрет останахме вътре.
— Сутринта скоро ще настъпи, а имаме доста работа за вършене — каза Бегли.
— Трябва да се свържем с доста хора — допълних.
— Кое погребално бюро се е погрижило за нея? — обърна се Бегли към Дженрет.
— „Уилбърс“.
— Това в Блек Маунтин ли е?
— Да, Ваша Чест.
— Името на погребалния агент? — запита съдията и си записа нещо.
— Лусиъс Рей.
— А детективът, който работи по случая?
— Той е в болницата.
— О, да, вярно — вдигна поглед Бегли и въздъхна.
Не бях съвсем сигурна защо отидох направо там, освен задето бях казала, че ще го направя, а и бях ужасно ядосана на Марино. Странно, но най-обидена се чувствах от несправедливото сравнение на мерцедеса ми с някакво си инфинити.
Всъщност нямаше значение дали забележката му е вярна или не. Важно бе намерението му да ме раздразни и обиди. Сега не бих го помолила да ме придружи, ако ще да вярвах в чудовището от Лох Нес, зловещи същества от лагуните и зомбита. Бих отказала компанията му дори ако той започнеше да ме моли, макар че тайно се страхувах от водни змии. Всъщност от всякакви змии, малки или големи.
Все още бе достатъчно светло, когато стигнах до езеро Томахоук, за да проследя това, за което се предполагаше, че са били последните стъпки на Емили Стайнър. Паркирах до зоната за пикник и огледах внимателно бреговата ивица. Зачудих се защо ли едно малко момиче ще тръгне само тук, когато вече се спуска нощта. Спомних си какъв ужасен страх изпитвах от каналите, когато като дете живеех в Маями. Всяко дърво ми приличаше на алигатор, а и доста жестоки хора се мотаеха по усамотените брегове.
Излязох от колата и се запитах защо Емили не се е страхувала. Зачудих се дали има някакво друго обяснение за избора й на маршрут.
Картата, която Фъргюсън ни показа по време на събранието в Куантико, сочеше, че в ранната вечер на първи октомври Емили бе напуснала църквата и отбила от улицата към мястото, където стоях в момента. Бе минала покрай масите за пикник и завила надясно по тясна пътека, която изглеждаше утъпкана от минаващите, а не нарочно разчистена, тъй като на някои места се виждаше ясно, а на други почти не съществуваше, макар да се виеше покрай брега през горички и храсти.
Минах бързо през високите треви и храсти. Сянката на планинските хребети потъмняваше над водата, а зафучалият вятър носеше предупреждение за наближаващата зима. Увехнали листа изшумоляха под обувките ми, когато стигнах до сечището, маркирано на картата с очертанието на тяло. Вече бе доста тъмно.
Зарових в чантата си за фенерчето, но си спомних, че то лежеше счупено в мазето на Фъргюсън. Намерих кибрит, изостанал от пушаческите ми дни. Беше почти празен.
— По дяволите — изругах тихо и започнах да усещам страха.
Извадих тридесет и осем калибровия си пистолет и го пъхнах в страничния джоб на сакото си. Ръката ми лежеше на дръжката му, докато гледах втренчено към калния бряг, където бе намерено тялото на Емили Стайнър. Сравних сенките със снимките, които бях разглеждала, и установих, че околните храсти са били поокастрени, но всички други следи от скорошна дейност бяха скрити от природата и нощта. Купчините листа бяха доста големи. Сритах ги, за да потърся нещо, което местната полиция можеше да е пропуснала.
Бях работила по достатъчно жестоки престъпления по време на кариерата си, за да науча една много важна истина. Местопрестъплението има свой собствен живот. То попива травмата в почвата си, насекомите се променят от течностите на тялото, растенията биват стъпкани. Мястото губи усамотеността си, както всеки друг свидетел, тъй като нито един камък не остава непреобърнат, а любопитните не спират да идват тук само защото не са останали въпроси за задаване.
Обичайно е хората да продължат да посещават някое местопрестъпление дълго след като вече няма защо. Те си взимат сувенири и правят снимки. Оставят писма, картички и цветя. Идват потайно и си отиват по същия начин, защото е срамно да се вторачваш, но пък не можеш да се удържиш да не го правиш. Дори оставянето на една роза им изглежда като оскверняване на нещо свято.
На това място не намерих никакви цветя, докато разчиствах листата от пътя си. Но кракът ми се удари в няколко малки, твърди предмета, които ме накараха да коленича и да се взра в тях. След като доста се порових наоколо, открих четири дъвки, все още в опаковките им. Чак когато ги приближих до запалената клечка, осъзнах, че бяха твърди дъвчащи бонбони, или „метеори“, както Емили ги бе нарекла в дневника си. Изправих се, дишайки тежко.