Огледах се безрезултатно наоколо, като се напрягах да чуя някакъв звук. Шумът от краката ми, тъпчещи листата, ми се струваше ужасно силен. Тръгнах по някаква пътечка, която въобще не можех да видя. Нямаше звезди, всички кибритени клечки бяха изгорени и единствената светлина идваше от бледия полумесец на луната. От картата знаех, че се намирам недалеч от улицата на семейство Стайнър. Реших, че ще ми е по-лесно да мина оттам, отколкото да правя опити да се върна до колата си.
Потях се обилно под тежестта на палтото си. Изпитвах ужас да не се спъна някъде, тъй като освен фенер бях забравила и мобифона си. Помислих си, че не ми се иска някой от колегите ми да ме види сега, а ако се наранях, вероятно щеше да ми се наложи да лъжа за това как е станало.
Продължавах отвратителното си пътешествие вече десет минути. Храсти закачаха краката ми и унищожиха чорапогащника ми. Ритнах пръстите си в един корен и нагазих в калта до глезените. Когато някакъв клон ме шибна по лицето, като едва не извади окото ми, застанах на място, задъхана и изнервена почти до сълзи. От дясната ми страна, между мен и улицата, се простираше широка гора. От лявата ми страна беше водата.
— Мамка му — изругах високо.
Да вървя покрай брега ми се стори по-безопасно, затова тръгнах натам и установих, че постепенно привиквам. Очите ми се нагодиха към лунната светлина. Стъпките ми станаха по-сигурни, а по промяната в температурата и влагата на въздуха усещах кога се приближавам към по-суха почва или кал или пък се отдалечавам прекалено много от пътеката. Имах чувството, че се превръщам в нощно същество, за да опазя вида си жив.
Изведнъж напред проблеснаха улични лампи, когато достигнах края на езерото точно срещу мястото, където бях паркирала. Тук гората бе изсечена заради тенискортовете и паркинга и както Емили бе постъпила преди няколко седмици, аз се отклоних от пътеката и почти веднага се озовах на асфалта. Докато вървях по нейната улица, осъзнах, че треперя.
Спомних си, че къщата на семейство Стайнър се намира само през две къщи по-надолу, но когато наближих към нея, се зачудих какво ли бих могла да кажа на майката на Емили. Нямах никакво желание да й съобщавам къде съм била или защо съм отишла там, тъй като последното нещо, от което тя се нуждаеше, бе допълнителни тревоги. Но не познавах никой друг в този район, а не можех да си представя да потропам на вратата на непознати, за да ги помоля да използвам телефона им.
Независимо колко гостоприемни бяха хората в Блек Маунтин, щяха да ме запитат защо изглеждам така, като че ли съм скитала из дивите планини. Възможно бе дори някой да се уплаши от мен, особено ако трябваше да обясня каква е професията ми. Оказа се обаче, че всичките ми страхове са били напразни, тъй като внезапно от тъмнината се появи неочакван рицар, който едва не ме прегази.
Стигнах до частния път на семейство Стайнър тъкмо когато Марино изкарваше на заден новия си тъмносин шевролет. Замахах усилено пред фаровете и видях стреснатото изражение на лицето му, когато рязко натисна спирачката. Настроението му се смени от изненада към ярост.
— По дяволите, копеле такова, щях да получа инфаркт! Можех да те прегазя!
Закопчах предпазния колан и заключих вратата.
— Какво, мамка му, правиш тук? Мамка му!
— Радвам се, че най-после си получил колата си и радарът работи. Имам голяма нужда от силен скоч, но не знам къде човек може да намери нещо такова тук — казах аз, а зъбите ми затракаха. — Как се включва отоплението?
Марино запали цигара. Исках и аз да направя същото, но никога не бих нарушила някои от обетите си. Той включи отоплението на най-силно.
— Господи, изглеждаш като че ли си се боричкала с някого в калта — каза Марино.
Не помнех откога не го бях виждала толкова разтърсен.
— Какво, по дяволите, си правила? Искам да кажа, добре ли си?
— Колата ми е паркирана до клуба.
— Кой клуб?
— На езерото.
— Езерото? Какво? Ти си била там по тъмно? Да не си изгубила шибания си мозък?
— Изгубих само фенера си, но се сетих за това прекалено късно.
Докато отговарях, извадих пистолета от джоба на палтото си и го върнах в чантата си. Марино не пропусна да забележи движенията ми. Настроението му се влоши още повече.