— Слушай, от всичко, което знаем, Фъргюсън може да е убил хлапето. А и със сигурност не можем да изключим възможността Голт да е в града. Нито пък казвам, че трябва да го направим.
— Какво още знаем за Фъргюсън? — запита Уесли. — Знаеш ли, че отпечатъкът върху бикините му принадлежи на Дениз Стайнър?
— Така е, защото бикините са били откраднати от дома й в нощта, когато онзи изрод е нахлул и отвлякъл детето й. Помниш ли? Тя каза, че докато се е намирала в гардероба, чула как той отваря чекмеджетата й, а после подозираше, че е откраднал някои дрехи.
— Това и кожата в хладилника ме карат доста да се замисля за нашия човек — каза Уесли. — Възможно ли е той да е имал контакт с Емили в миналото?
Намесих се:
— Като се има предвид професията му, той със сигурност е знаел за случаите във Вирджиния, за Еди Хийт. Може да се е опитал да направи убийството на Емили Стайнър да изглежда като онези във Вирджиния.
— Фъргюсън е бил смахнат — каза Марино, като си отряза ново парче месо. — Сигурен съм в това, но изглежда, никой не знае нещо повече.
— Колко време е работил за ФБР? — попитах.
— Около десет години. Преди това е бил полицай, а още по-преди — военен.
— Разведен ли е? — запита Уесли.
— Искаш да кажеш, че има хора, които не са?
Уесли замълча.
— Два пъти разведен. Има бивша жена в Тенеси и една в Инка. Четири деца, големи, които си живеят живота.
— Какво казаха за него членовете на семейството му? — попитах.
— Нали знаеш, не съм тук от шест месеца — отвърна Марино и отново се протегна към соса. — Мога да говоря с определен брой хора в един ден, и то ако имам достатъчно късмет да ги открия при първото или второто позвъняване. Като се има предвид, че вие двамата не бяхте тук и всичко това ми се струпа на мен, смятам, няма да се обидите, ако кажа, че в един ден няма прекалено много време.
— Пийт, знаем това — с най-разумния си тон произнесе Уесли. — Затова сме тук. Разбираме, че има да се върши адски много работа. Вероятно доста повече, отколкото си мислех първоначално, тъй като не можем да намерим никакво логично обяснение на нещата. Изглежда, този случай върви в три различни посоки и аз не виждам много връзки. Единствено ми се иска да се позанимаем по-подробно с Фъргюсън. Имаме улики, които сочат към него. Кожата в хладилника му. Бельото на Дениз Стайнър.
— Тук правят много хубав черешов сладкиш — каза Марино и се огледа за келнерката.
Тя стоеше пред кухненската врата и го наблюдаваше внимателно, като чакаше сигнал.
— Колко пъти си ял тук? — попитах.
— Все трябва да ям някъде, нали? Дот? — повиши глас той, когато вечно бдителната ни келнерка се появи.
Ние с Уесли си поръчахме кафе.
— Какво, скъпа, не беше ли хубава салатата ти? — запита ме тя, наистина разстроена.
— Чудесна беше — уверих я, — просто не съм гладна.
— Искаш ли да ти я завия за вкъщи?
— Не, благодаря.
Тя се оттегли и Уесли започна да разказва на Марино това, което научихме за материалните улики. Поговорихме известно време за сърцевината и лепенките. Докато черешовият сладкиш на Марино бъде сервиран и изяден и той запали нова цигара, почти бяхме изчерпали темите за разговор. Марино, също като нас, нямаше и идея какво означават яркооранжевата лепенка, устойчива на пламък, и сърцевината.
— По дяволите — каза той отново. — Това е отвратително странно. Никога не съм срещал нещо, което да съвпадне с тези дивотии.
— Да — обади се Уесли, чието внимание бе започнало да се отклонява. — Лепенката е толкова необичайна, че сигурно някой тук я е виждал преди. Ако тя произхожда оттук, разбира се. А ако не, убеден съм, че ще успеем да открием откъде е.
С тези думи той бутна стола си назад.
— Аз ще се погрижа за това — казах и взех сметката.
— Тук не приемат „Американ експрес“ — съобщи Марино.
— Сега е два без десет — каза Уесли и се надигна от стола си. — Хайде да се съберем в хотела в шест и да разработим някакъв план.
— Неприятно ми е да ти напомням — поправих го, — но сме в мотел, а не хотел, а в момента ние с теб нямаме кола.
— Ще ви оставя в „Травел Изи“. Колата ти вече трябва да те чака там. Бентън, можем и за теб да намерим кола, ако смяташ, че ще се нуждаеш от такава — каза Марино самоуверено, като че ли беше новият шеф на полицията в Блек Маунтин или кметът.
— Още не знам от какво точно ще се нуждая — отвърна Уесли.