13.
Детектив Моут бе преместен в самостоятелна стая. По-късно през деня отидох да го видя и го заварих в стабилно, но все още не идеално състояние. Тъй като не познавах града много добре, реших да се възползвам от магазини за подаръци в болницата, където човек можеше да избира между малкото цветя зад плътното стъкло.
— Детектив Моут? — поколебах се пред вратата.
Той дремеше в леглото си, а телевизорът бръмчеше силно.
— Здрасти — казах малко по-високо.
Той отвори очи и за момент въобще не се сети коя съм. После си спомни и се усмихна, като че ли си бе мечтал за мен дълго време.
— Господ да ви поживи, доктор Скарпета. Не мислех, че все още сте тук.
— Съжалявам за цветята. Долу нямаше голям избор — извиних се и му показах дебелата зелена ваза с мизерния букет от маргарити и хризантеми. — Просто ще ги оставя там.
Поставих вазата на нощното шкафче и се натъжих, когато видях, че единственият друг, освен моя беше дори по-мизерен.
— Ето тук има стол, ако искате да седнете за минута.
— Как се чувствате? — попитах.
Моут беше блед и отслабнал, а очите му изглеждаха изморени, когато се загледа през прозореца към чудесния есенен ден.
— Просто си вървя по течението, както казват хората — отговори той. — Трудно е да се разбере какво се крие в бъдещето, но вече си мисля за риболова и дърводелството, с които ми се иска да се захвана. Знаете ли, от години ми се иска да си построя малка хижа някъде. А и искам да си издялам патерици от липа.
— Детектив Моут — започнах нерешително, тъй като не исках да го разстройвам, — някой от вашия отдел идвал ли ви е на посещение?
— Разбира се — отговори той, все още загледан в зашеметяващо синьото небе. — Един-двама приятели се отбиха, други се обаждат.
— Как според вас се развива разследването на случая Стайнър?
— Не много добре.
— Защо?
— Ами, първо, аз не съм там. Второ, струва ми се, че всеки си кара в неговата посока. Това доста ме притеснява.
— Вие участвахте в случая от самото начало — казах. — Сигурно сте познавали Макс Фъргюсън доста добре.
— Май не толкова добре, колкото си мислех.
— Знаете ли, че той е заподозрян?
— Знам. Знам цялата история.
Слънцето, нахлуващо през прозореца, правеше очите му да изглеждат толкова бледи, че приличаха на вода. Той примигна няколко пъти и попи сълзите си, докарани от ярката светлина или емоциите му.
После заговори отново:
— Също така знам, че проучват усърдно Крийд Линдзи. Цялата работа ми се вижда направо срамна, честно казано.
— В какъв смисъл? — попитах.
— Е, доктор Скарпета, Макс не е тук и не може да се защити.
— Така е — съгласих се.
— А Крийд не би могъл да се защитава, дори ако беше тук.
— Къде е той?
— Чух, че избягал някъде, а и това не му е за първи път. Направи същото, когато онова малко момченце беше прегазено и убито. Всички мислеха, че Крийд е по-виновен от греха. Затова той изчезна и после се върна. Той ходи от време на време в онова място, което наричат „Цветният град“, и се напива като мотика.
— Къде живее?
— По пътя за Монтрийт, горе в планина Рейнбоу.
— Страхувам се, че не познавам добре околностите.
— Когато стигнете до портата на Монтрийт, пътят продължава нагоре в планината от дясната страна. Преди там живееха само истински планинци, но през последните двайсетина години доста от тях се преместиха другаде или починаха и хора като Крийд се нанесоха там. — Моут млъкна за момент. Изражението му беше замислено и отдалечено. — Можете да видите дома му още от пътя. Има една стара пералня на портата, а и той хвърля боклука си направо от задната врата в гората — въздъхна Моут. — Истината е, че Крийд не е надарен с ум.
— Какво означава това?
— Означава, че се страхува от всичко, което не разбира. А със сигурност не разбира това, което става тук.
— Значи според вас той не е замесен в смъртта на Емили Стайнър — казах аз.
Детектив Моут затвори очи, когато мониторът над леглото му регистрира пулс 66. Изглеждаше много уморен.
— Не, госпожо, не съм си помислял такова нещо дори за момент. Но смятам, че той бяга по някаква причина и това доста ме притеснява.
— Казахте, че е уплашен. Това изглежда достатъчна причина.
— Просто имам чувството, че има и още нещо. Но предполагам, че няма смисъл да се тормозя заради това. Не мога да направя абсолютно нищо. Освен ако всички от нашите хора не се наредят пред вратата, за да ме попитат какво искам, а това със сигурност няма да стане.