— Разбирам — кимнах и реалността на това, което ставаше, се очерта пред мен по крайно обезпокоителен начин. — Би трябвало да ви оставя да си починете малко.
— Страхотно се радвам, че дойдохте да ме видите.
Моут стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя. Усетих дълбокото отчаяние, което вероятно и той самият не би могъл да обясни, дори ако напълно го осъзнаваше. Да се озовеш толкова близо до смъртта означаваше да знаеш, че един ден наистина ще умреш, и човек вече не можеше да гледа на нещата както досега.
Преди да се върна в мотела, отидох до портата за Монтрийт, минах през нея и завих. Спрях и се замислих какво да направя. Имаше много малко движение и хората, които минаваха покрай колата ми, вероятно си мислеха, че съм просто още някой загубил се турист или търсещ къщата на Били Греъм. От мястото, където паркирах, се откриваше идеална гледка към квартала на Крийд Линдзи. Всъщност виждах чудесно къщата му и старата бяла пералня на портата.
Планината Рейнбоу сигурно е била кръстена в някой октомврийски следобед като днешния. Листата варираха от яркочервено до оранжево и жълто, които блестяха силно на слънцето, а на сянка изглеждаха матови с богат, тъмен цвят. По долчинките и процепите в скалите пълзяха сенки и слънцето се спускаше все по-ниско. След един час светлината щеше да изчезне напълно. Нямаше да се реша да шофирам по черния път, ако не бях забелязала дима, излизащ от наклонения, каменен комин на къщата на Линдзи.
Подкарах колата, минах отсреща и поех по тесния, неравен път. Червеникава прах се стелеше зад колата ми. Приближих до мизерния квартал, който имаше изключително негостоприемен външен вид. Изглежда, пътят продължаваше до върха на планината и там свършваше. Около него бяха разпилени вехти каравани и рушащи се къщи, построени от небоядисани дъски или трупи. Някои от тях имаха покриви от катранена хартия, а други бяха тенекиени. Малкото превозни средства, които видях, бяха стари пикапи и едно вехто комби, боядисано в странен зелен цвят.
Под дърветата в двора на Крийд Линдзи имаше празна прашна пътечка. Личеше си, че той обикновено паркира там. Спрях на нея и изключих двигателя. Известно време седях и оглеждах бараката му и мизерната, откачена портичка. Изглежда, вътре светеше или просто виждах отражението на слънцето в прозореца. Замислих се за човека, който продаваше подлютени клечки за зъби на хлапетата и бе набрал цветя за Емили, който миеше подове и почистваше боклуци в училището, и се усъмних в мъдростта на действията си.
Все пак първоначалното ми намерение бе да видя на какво разстояние от презвитерианската църква и езеро Томахоук живее Крийд Линдзи. Сега, когато си бях отговорила на този въпрос, възникнаха нови. Не можех просто да се отдалеча от запаления огън в дом, където се предполагаше, че няма никого. Не можех да спра да мисля за разказаното ми от Моут, а разбира се, и за метеорите, които бях намерила. В действителност те бяха основната причина да искам да поговоря с човека, наречен Крийд.
Стоях и чуках на вратата дълго време. Стори ми се, че вътре някой се движи, и усетих как някой ме наблюдава. Но никой не ми отвори и не отговори на виковете ми. Прозорецът от лявата ми страна беше прашен и нямаше телена мрежа. Вътре видях тъмен дъсчен под и част от дървен стол, осветен от малка настолна лампа.
Докато размишлявах дали запалената лампа означава, че вкъщи непременно има някой, усетих миризма на дим. Помислих си, че високата купчина дърва до оградата изглеждаха скоро нацепени. Почуках отново и дървената врата поддаде, като че ли не й трябваше голям натиск, за да се разпадне.
— Хей — извиках. — Има ли някой вкъщи?
Отговориха ми само разлюлените от вятъра дървета. Въздухът захладня. Долових лека миризма на неща, които гниеха, покриваха се с плесен и се разпадаха. В гората от двете страни на мизерната колиба с ръждясал покрив и изкривена телевизионна антена имаше насъбиран с години боклук, отчасти покрит с окапали листа. Забелязах най-вече остатъци от вестници, пластмасови кофички за мляко и бутилки от кола, които очевидно лежаха тук от дълго време, така че дори етикетите им бяха избелели.
Реших, че господарят на замъка се е отказал от противния си навик да изхвърля боклука през вратата, тъй като всичко в купчината изглеждаше доста старо. Докато размишлявах по въпроса, внезапно усетих нечие присъствие зад мен. Почувствах прикованите в гърба ми очи толкова ясно, че настръхнах. Обърнах се бавно назад.