Момичето, застанало на пътя, до задницата на колата ми, приличаше на привидение. Стоеше вторачена в мен, неподвижна като сърна в сгъстяващата се тъмнина. Безжизнена кестенява коса падаше около слабото, бледо лице. Очите й бяха леко кривогледи. Държеше се съвсем спокойно, но си личеше, че е нащрек. По дългите й слаби крайници усетих, че ще изчезне веднага, ако направя движение или издам звук, който да я стресне. Постояхме така доста време. Тя бе приковала очи в мен, а аз отвръщах на погледа й така, като че ли приемах тази странна среща за нещо неизбежно. Когато момичето се размърда и изглеждаше способно да започне да диша и мига, посмях да проговоря:
— Чудя се дали можете да ми помогнете — казах нежно.
Тя пъхна голите си ръце в джобовете на тъмно вълнено палто, което й беше прекалено малко. Носеше смачкан кафяв панталон, навит до глезените, и протрити бежови кожени ботуши. Реших, че е в началото на пубертета, но бе трудно да се определи със сигурност.
— Аз не съм от този град — опитах отново, — а наистина ми се налага да открия Крийд Линдзи. Човекът, който живее в тази къща, или поне аз мисля, че той живее тук. Можете ли да ми помогнете?
— К’во искаш от тая?
Гласът й беше писклив и рязък. Напомняше ми за струни на банджо. Усетих, че ще ми е доста трудно да разбера и дума от това, което казва.
— Имам нужда той да ми помогне — обясних бавно.
Тя се приближи с няколко стъпки, без да отмества очи от моите. Нейните бяха бледи и кривогледи като на сиамска котка.
— Знам, че според него има хора, които го търсят — продължих с фалшиво спокойствие. — Но аз не съм една от тях. Нямам нищо общо с тях. Не съм тук, за да го нараня.
— К’во ти е името?
— Аз съм доктор Кей Скарпета — отговорих.
Момичето се вторачи в мен, като че ли току-що й бях доверила най-съкровената си тайна. Помислих си, че дори и да знае какво е лекар, може никога да не е виждала жена лекар.
— Знаеш ли какво е лекар? — попитах я.
Тя се загледа в колата ми, като че ли машината противоречеше на казаното от мен.
— Има лекари, които помагат на полицията, когато някои хора пострадат. Точно това правя и аз — обясних. — Помагам на полицаите тук. Затова имам такава кола. Полицаите ми позволиха да я използвам, докато съм тук, защото аз не съм от вашия град. Аз съм от Ричмънд, Вирджиния.
Гласът ми заглъхна. Момичето продължи да гледа безмълвно към колата ми. Обезсърчено си помислих, че съм казала прекалено много, без това ни най-малко да ми помогне.
Никога нямаше да намеря Крийд Линдзи. Проявих голяма глупост, като си представих дори за момент, че мога да общувам с хора, които не познавам, а и не мога да разбера.
Тъкмо се чудех дали да не се кача в колата и да си тръгна, когато внезапно момичето се приближи към мен. Изненадах се, когато ме хвана за ръка и без да промълви и дума, ме повлече към колата. Тя посочи през прозореца към черната ми лекарска чанта, оставена на предната седалка.
— Това е лекарската ми чанта — казах. — Искаш ли да я взема?
— Да, вземи я — отвърна тя.
Отворих вратата и взех чантата. Помислих си, че момичето е просто любопитно, но тя ме повлече към непавираната улица, където я видях за първи път. Без да проговори, ме поведе нагоре по хълма. Ръката й беше груба и суха като царевична шума и продължаваше твърдо и уверено да държи моята.
— Искаш ли да ми кажеш името си? — запитах, докато вървяхме с бърза крачка напред.
— Дебора.
Зъбите й бяха развалени, а самата тя бе мършава и преждевременно състарена, с всички типични признаци на системно недохранване, което често срещах в едно общество, където храната невинаги бе отговорът. Предположих, че семейството на Дебора, подобно на много други като тях, поддържа живота си с високите, но празни калории, които купоните за храна можеха да осигурят.
— Дебора коя? — запитах, когато наближихме към малка, мизерна къщурка.
Бараката изглеждаше построена от изхвърлени от дъскорезницата остатъци и покрита с катранена хартия, части от която трябваше да приличат на тухли.
— Дебора Уошбърн.
Последвах я по разклатени дървени стъпала, водещи към овехтяла площадка, на която нямаше нищо, освен дърва за горене и избеляла тюркоазносиня пързалка. Момичето отвори врата, която не бе виждала боя толкова отдавна, че не помнеше цвета си, и ме дръпна вътре. Причината за тази експедиция ми се изясни веднага.