— Никога не й е давал бонбони, защото тя нямаше да ги вземе.
— Нямаше да ги вземе?
— Да. Дори онези, които обичаше. Виждал съм я обаче, да взима от други хора.
— Метеори ли?
— Рен Максуел ги разменя с мен за клечки за зъби. Виждал съм го да й дава бонбони.
— Тя сама ли беше, когато в онази нощ си отиваше с китарата към къщи?
— Сама.
— Къде?
— На пътя. На около километър от църквата.
— Значи не е вървяла по пътеката покрай езерото?
— Беше на пътя. Беше тъмно.
— Къде бяха другите деца от младежката й група?
— Далеч зад нея. Поне онези, които видях. Видях само трима или четирима. Тя вървеше бързо и плачеше. Намалих, когато я видях, че плаче. Но тя продължи да върви и аз си продължих по пътя. Държах я под око известно време, защото се страхувах, че нещо не е наред.
— Защо си помисли така?
— Плачеше.
— Наблюдава ли я, докато си стигне до дома?
— Да.
— Знаеш ли къде е къщата й?
— Знам.
— Какво стана после? — запитах и разбрах много добре защо полицията го търсеше.
Знаех за подозренията им и бях убедена, че те ще се засилят, ако чуеха това, което Крийд ми разказа.
— Видях я да влиза в къщата.
— Тя видя ли те?
— Не. Повечето време бях с изгасени фарове.
Мили боже, помислих си.
— Крийд, разбираш ли защо полицаите са разтревожени?
Той отново разлюля течността в буркана. Загледах се в очите му, които бяха необичайна смесица от зелено и кафяво.
— Не съм й направил нищо — каза той.
Повярвах му.
— Просто си я наглеждал, защото е била разстроена — съгласих се. — А и си я харесвал.
— Видях, че е разстроена. Наистина — повтори той и отпи нова глътка от буркана.
— Знаеш ли къде са я намерили? Къде я е открил рибарят?
— Знам.
— Бил си там, нали?
Крийд не отговори.
— Отишъл си на онова място и си й оставил бонбони. След като вече е била мъртва.
— Много хора ходиха там. Да гледат. Но родата й не отиде.
— Родата й? Майка й ли имаш предвид?
— Тя не отиде.
— Някой видя ли те, че отиваш там?
— Не.
— Оставил си бонбони. Подарък за Емили.
Устната му затрепери отново, а очите му се изпълниха със сълзи.
— Оставих й метеори.
Произнесена от него думата метеори звучеше като мотори.
— Защо на това място? Защо не на гроба й?
— Не исках никой да ме види.
— Защо?
Той се загледа в буркана и не отговори. Всъщност нямаше нужда да го прави. Знаех защо. Представях си обидите, които му отправяха хлапетата в училище, докато той чистеше коридорите, закачките и смеховете, неприятния присмех, ако децата си помислеха, че той харесва някое от момичетата. Той бе харесвал Емили, но тя пък била влюбена в Рен.
Когато си тръгнах, вече бе доста тъмно. Дебора ме последва тихо като котка, докато се връщах към колата си. Сърцето ме болеше, като че ли бях разтегнала мускулите в гърдите си. Исках да й дам пари, но знаех, че не трябва.
— Накарай го да внимава с ръката и да я поддържа чиста — казах й, когато отворих вратата на шевролета. — Трябва да го заведеш и на лекар. Тук имате ли доктор?
Дебора поклати глава отрицателно.
— Помоли майка си да му намери лекар. Някой в „Бъргър Хът“ може да й каже къде има такъв. Ще го направиш ли?
Тя ме изгледа и ме хвана за ръката.
— Дебора, можеш да ми се обадиш в „Травел Изи“. Нямам номера в себе си, но можеш да го намериш в указателя. Ето ти моята визитна картичка, за да можеш да си припомниш името ми.
— Тая няма телефон — съобщи тя, като ме гледаше напрегнато и продължаваше да държи ръката ми.
— Знам, че нямаш. Но ако ти се наложи да ми се обадиш, можеш да намериш обществен телефон, нали?
Дебора кимна.
По хълма идваше кола.
— Тая е майка.
— На колко години си, Дебора?
— Единайсет.
— Тук в Блек Маунтин ли ходиш на училище? — попитах, изненадана, че тя е на възрастта на Емили.
Тя отново кимна.
— Познаваше ли Емили Стайнър?
— Тая беше преди тая.
— Не сте били в един и същи клас?
— Не — отговори тя и пусна ръката ми.
Колата, древен, очукан форд, с един липсващ фар, мина покрай нас. Мярнах бегло жената, която гледаше към нас. Никога няма да забравя изтощеното, отпуснато лице, с мрачно присвита уста и прибрана в мрежа коса. Дебора се втурна след майка си, а аз затворих вратата на шевролета.