Когато се прибрах в мотела, взех дълга, гореща вана, после се замислих какво да вечерям. Взех менюто на румсървиса, но осъзнах, че само го разлиствам безцелно. Реших да поседна и да се успокоя с четене. Телефонът ме събуди в десет и половина.
— Да?
— Кей? — запита гласът на Уесли. — Трябва да поговоря с теб. Много е важно.
— Ще дойда в стаята ти.
Отидох и почуках на вратата.
— Аз съм, Кей — съобщих високо.
— Момент само — обади се Уесли от другата страна.
Вратата се отвори след секунда. Изражението на лицето на Уесли потвърждаваше, че наистина нещо ужасно се е объркало.
— Какво има? — запитах, влизайки вътре.
— Луси.
Той затвори вратата тихо. От бюрото му си личеше, че е прекарал по-голямата част от следобеда на телефона. Вратовръзката му лежеше на леглото, ризата му бе извадена от панталона.
— Катастрофирала е — каза той.
— Какво? — извиках и усетих как кръвта ми изстива.
Уесли изглеждаше доста разстроен.
— Добре ли е?
— Случило се е по-рано тази вечер, на деветдесет и пета магистрала, на север от Ричмънд. Очевидно е била в Куантико, излязла е да вечеря някъде и после е тръгнала обратно. Вечеряла е в „Аутбек“. Нали знаеш, австралийския ресторант за пържоли в Северна Вирджиния? Знаем, че се е отбила в оръжейния магазин в Хановер — „Грийн Топ“ — а след като си тръгнала оттам, катастрофирала.
Уесли обикаляше нервно из стаята, докато говореше.
— Бентън, добре ли е тя? — успях да запитам, но усетих, че не мога да се помръдна.
— В момента се намира в спешното отделение на болницата. Катастрофата е била доста сериозна.
— О, господи.
— Очевидно е излязла от пътя при отбивката за Етли и е прекалила с въртенето на волана, когато е решила да изправи колата. Полицаите видели номерата на колата ти и веднага се обадили в службата ти. Накарали Филдинг да те открие. Той ми се обади, тъй като не му се искаше да научиш новината по телефона. Нали и той е съдебен лекар и се е страхувал каква ще бъде първата ти реакция, ако започне да ти разказва, че Луси току-що е катастрофирала…
— Бентън!
— Извинявай — смути се той и постави ръце на раменете ми. — Господи. Не съм добър в тази работа, когато… Ами когато става дума за теб. Тя е нарязана на няколко места и има мозъчно сътресение. Направо е чудо, че е жива. Колата се преобърнала няколко пъти. Твоята кола. Абсолютна развалина е в момента. Наложило се да разрежат колата, за да я извадят отвътре. Закарали я до болницата с хеликоптер. Истината е, че съдейки по смачканата ти кола, всички са смятали, че не е възможно този, който е бил вътре, да е оцелял. Направо е невероятно, че е жива.
Затворих очи и седнах на края на леглото.
— Пила ли е преди катастрофата? — запитах.
— Да.
— Разкажи ми всичко.
— Обвинили са я в шофиране под влияние на алкохол. В болницата й направили кръвна проба и нивото на алкохол било доста високо. Не знам точно колко.
— Но никой друг не е пострадал, нали?
— Не.
— Слава богу.
Уесли седна до мен и погали врата ми.
— Чудо е, че е стигнала толкова далеч, без да катастрофира. Предполагам, че по време на вечерята е пила доста.
Той постави ръка на рамото ми и ме придърпа към себе си.
— Вече ти купих билет за самолета.
— Какво е правила в „Грийн Топ“?
— Купила си пистолет. „Зиг Зауер Р230“. Намерили са го в колата.
— Трябва веднага да се върна в Ричмънд.
— Няма транспорт до утре сутринта, Кей. Можеш да почакаш дотогава.
— Студено ми е — казах.
Уесли взе сакото си и ме наметна с него. Започнах да треперя. Ужасът, който почувствах, когато видях изражението на лицето му и долових напрежението в тона му, ми припомни зловещата нощ, когато ми се бе обадил заради Марк.
В момента, когато чух гласа на Уесли от другата страна на линията, разбрах, че новината е много лоша. Той започна да ми разказва за бомбата в Лондон, за Марк, който в същия момент минавал покрай избухналия влак. Научих, че ударът не бил насочен срещу него, нямал нищо общо с него, но въпреки това той бе загинал. Силната мъка връхлетя върху мен като внезапна буря. После ме остави така изхабена, както не се бях чувствала дори след смъртта на баща ми. Тогава не можех да реагирам, бях прекалено млада. Помня само как майка ми плачеше и всичко изглеждаше изгубено.