— Всичко ще се оправи — каза Уесли и стана да ми налее питие.
— Какво още знаеш за случая?
— Нищо друго, Кей. Вземи това, ще ти помогне — нареди той и ми подаде чаша чист скоч.
Ако в стаята имаше цигари, щях да лапна една и да я запаля. Щях да приключа с въздържанието си и да забравя отвращението си без проблем.
— Знаеш ли кой е нейният лекар? Къде са раните? Издули ли са се въздушните възглавници?
Уесли отново започна да гали врата ми и не отговори на въпросите ми, тъй като вече ясно ми бе показал, че не знае нищо повече. Пиех скоча бързо, защото имах нужда да почувствам силното питие.
— Тогава утре рано сутринта тръгвам — казах.
Пръстите му започнаха да рошат косата ми. Беше чудесно.
Затворих очи и започнах да му разказвам за следобеда си: за посещението ми в болницата при лейтенант Моут, за хората от планината Рейнбоу, за момичето, което не познаваше местоименията, и най-важното — за Крийд, който знаеше, че Емили Стайнър не бе поела по пряката пътека край езерото след събранието на младежката група в църквата.
— Тъжна съм, защото ясно си представих всичко, което ми разказа — продължих аз, като мислех за дневника на момиченцето. — Тя е трябвало да се срещне с Рен по-рано, но той, разбира се, не се появил. После пък въобще не й обърнал внимание. Тя дори не изчакала събранието да свърши. Избягала, преди някой да я заговори. Бързала, защото била наранена и унижена и не искала никой да разбере за това. Крийд просто минавал оттам с пикапа си. Видял я и искал да се увери, че тя ще се прибере у дома без проблеми, тъй като забелязал, че е разстроена. Той я харесвал, но отдалеч, точно както тя харесвала Рен. А сега Емили е мъртва, и то по толкова ужасен начин. Струва ми се, че всичко това се отнася за хора, които обичат други хора, а пък те не отвръщат на чувствата им. Болка, която се предава от един човек на друг.
— Винаги е така при убийствата — утеши ме Уесли. — Къде е Марино?
— Не знам.
— Всичко, което върши напоследък, е напълно погрешно. Би трябвало да е наясно с нещата.
— Смятам, че има нещо общо с Дениз Стайнър.
— Знам, че е така.
— Разбирам как е станало. Той е самотен, няма късмет с жените, всъщност въобще не е имал връзка, откак Дорис го напусна. Дениз Стайнър е отчаяна, нещастна и допада на мъжкото му его.
— Очевидно тя има много пари.
— Да.
— А това как е станало? Мислех, че мъжът й е бил учител.
— Научих, че семейството й било доста богато. Спечелили от нефт или нещо подобно на запад. Ще трябва да разкажеш за срещата си с Крийд Линдзи. Но това няма да изглежда добре за него.
Знаех, че е така.
— Представям си как се чувстваш, Кей. Но не съм сигурен, че дори аз вярвам напълно в това, което ми разказа. Притеснява ме фактът, че я е следил с колата си, при това с изгасени фарове. Също така ме притеснява мисълта, че е знаел къде живее тя, а и в училище й е обръщал толкова внимание. А най-много ме тревожи това, че е ходил на мястото, където са намерили трупа й и е оставял бонбони.
— Защо намерихме кожата в хладилника на Фъргюсън? Какво общо има Крийд Линдзи с него?
— Или Фъргюсън е прибрал кожата там, или някой друг. Съвсем просто е. А аз лично не смятам, че Фъргюсън го е направил.
— Защо?
— Не съвпада с профила ни. Ти също знаеш това.
— А Голт?
Уесли не отговори.
Вдигнах очи към него. Бях се научила да усещам мълчанието, да се водя по него, като по хладните стени на пещера.
— Не ми казваш всичко — казах.
— Току-що ни се обадиха от Лондон. Смятаме, че той е убил отново, този път там.
Затворих очи.
— О, господи, не.
— Този път момче. На четиринайсет години. Убито в последните няколко дни.
— Същият почерк като при Еди Хийт ли?
— Унищожени следи от захапване. Изстрел в главата. Тялото на явно място. Достатъчно сходства.
— Това не означава, че Голт не е идвал и в Блек Маунтин — казах, но усетих, че съмненията ми нарастват.
— В този момент не можем нищо да твърдим със сигурност. Голт може да е навсякъде. Не знам. Има много общи неща в случаите с Еди Хийт и Емили Стайнър. Но има и прекалено много разлики.
— Има разлики, защото случаят е различен — подчертах. — Но не мисля, че Крийд Линдзи е поставил кожата в хладилника на Фъргюсън.
— Слушай, не знам защо въобще кожата е била там. Не знаем дали някой не я е оставил на прага му и той да я е намерил, когато се е прибрал от летището. Може да я е сложил в хладилника, както би постъпил всеки добър следовател, и да не е живял достатъчно дълго, за да съобщи на някого.