— Искаш да кажеш, че Крийд е изчакал Фъргюсън да се прибере и после е оставил кожата там?
— Искам да кажа, че полицаите ще помислят така.
— Защо би направил такова нещо?
— Разкаяние.
— Докато Голт би го направил, за да ни разиграва.
— Абсолютно вярно.
Замълчах за момент. После казах:
— Ако Крийд е извършил всичко това, как тогава ще обясниш отпечатъка на Дениз Стайнър върху носените от Фъргюсън бикини?
— Ако е бил фетишист и е обичал да се докарва в женски дрехи, когато мастурбира, може просто да ги е откраднал. Влизал е в къщата й много пъти, докато е работил по случая на Емили. Може съвсем лесно да й е взел бельото. А това, че е облечен в нейни дрехи, докато мастурбира, може да е допълвало фантазиите му.
— Наистина ли мислиш така?
— Наистина не знам какво да мисля. Подхвърлям ти тези идеи, защото знам какво ще стане. Знам какво ще си помисли Марино. Крийд Линдзи е престъпник. Всъщност разказвайки ти за това как е следил Емили Стайнър, той ни дава причина да претърсим дома и пикапа му. Ако намерим нещо и ако госпожа Стайнър реши, че той изглежда или звучи като мъжа, нахлул в дома й в онази нощ, Крийд ще бъде обвинен в предумишлено убийство.
— А материалните улики? — запитах. — Открили ли са още нещо в лабораторията?
Уесли стана и натъпка ризата си в панталона, докато говореше.
— Открихме, че оранжевата лепенка идва от затвор „Атика“ в щат Ню Йорк. Очевидно на директора му е писнало да крадат лепенките и решил да поръча нещо по-специално, което ще е по-неудобно за крадене. Затова избрал яркооранжево, което е цветът на носените от затворниците дрехи. Тъй като лепенките били използвани в затвора, например да подлепят матраците с тях, важно било да са устойчиви на пламък. Фабриката „Шъфорд“ произвела около осемстотин кашона от нея някъде в края на 1986 година.
— Това е адски странно.
— Що се отнася до частиците по краищата на лепенките, с които е била вързана Дениз Стайнър, те са от полир, съвпадащ с този по тоалетката в спалнята й. Нормално е да очакваш нещо такова, тъй като той я е завързал в стаята й, така че тази информация е, общо взето, безполезна.
— Голт никога не е лежал в „Атика“, нали?
Уесли нагласи вратовръзката си пред огледалото.
— Не. Но това не би му попречило да се снабди с лепенката по някакъв друг начин. Може някой да му я е подарил. Той поддържаше доста близко приятелство с надзирателя в затвора в Ричмънд — онзи, когото по-късно уби. Предполагам, че си заслужава да проверим и тази следа. Може част от лепенките да са заминали за затвора в Ричмънд.
— Отиваме ли някъде? — запитах, когато видях как Уесли пъхна чиста носна кърпа в джоба си и пистолета в презраменния кобур.
— Ще те заведа на вечеря.
— А ако не искам?
— Ще искаш.
— Ужасно си самоуверен.
Той се наведе и ме целуна, после свали сакото от раменете ми.
— Не искам да си сама в този момент.
После облече сакото си. Изглеждаше изключително привлекателен по един скромен, сдържан начин.
Намерихме ярко осветено крайпътно ресторантче, което предлагаше всичко от тексаски пържоли до китайска кухня. Поръчах си супа с яйце и задушен ориз, тъй като не се чувствах много добре. Мъже в избелели джинси и ботуши отрупваха чиниите си с ребра, свинско и скариди в гъст сос и ни гледаха учудено, сякаш бяхме от Оз. Моята бисквитка с късметче ме предупреждаваше да се пазя от неискрени приятели, а тази на Уесли му обещаваше женитба.
Марино ни чакаше в мотела, когато се прибрахме малко след полунощ. Разказах му новините и той не изглеждаше никак доволен от тях.
— Иска ми се да не беше отивала там — каза той, когато седнахме в стаята на Уесли. — Не ти е работа да разпитваш хората.
— Имам право да разследвам всяка насилствена смърт и да задавам всички въпроси, които искам. Смешно е, че въобще казваш подобно нещо, Марино. Ние с теб работим заедно от години.
— Ние сме отбор, Пийт — намеси се Уесли. — Точно затова е създаден отделът ни. Затова сме тук. Слушай, не искам да звуча като неприятен досадник, но не мога да те оставя да пушиш в стаята ми.
Марино прибра цигарите и запалката в джоба си.
— Дениз ми каза, че Емили й се оплаквала от Крийд.