14.
Луси не беше в самостоятелна стая и отначало я подминах, тъй като въобще не приличаше на човек, когото познавам. Косата й, изцапана с кръв, беше тъмночервена и стърчеше. Очите й бяха в черно и тъмносиньо. Лежеше в леглото упоена, в полусънно състояние. Приближих се до нея и я хванах за ръката.
— Луси?
Тя едва отвори очи.
— Здрасти — каза тя изтощено.
— Как се чувстваш?
— Не прекалено лошо. Съжалявам, лельо Кей. Как стигна дотук?
— Наех кола.
— Каква?
— „Линкълн“.
— Обзалагам се, че си взела модел с въздушни възглавници и от двете страни — усмихна се тя изморено.
— Луси, какво стана?
— Помня само, че отидох в ресторанта. После някой шиеше главата ми в операционната.
— Имаш мозъчно сътресение.
— Мислят, че съм ударила главата си в покрива, когато колата се преобърна. Много ми е мъчно за колата ти — каза Луси и очите й се изпълниха със сълзи.
— Не се тревожи за колата. Това не е важно. Спомняш ли си въобще нещо за катастрофата?
Тя поклати глава и се протегна към носните кърпички.
— Помниш ли нещо за вечерята в ресторанта или за посещението си в „Грийн Топ“?
— Откъде знаеш за това? О, добре. — Мислите й се отнесоха нанякъде за момент, клепачите й се отпуснаха. — Отидох до ресторанта към четири.
— С кого се срещна там?
— Просто приятел. Тръгнах си към седем, за да се върна тук.
— Пила си много — казах.
— Не мисля, че беше много. Не знам защо съм излязла от пътя, но ми се струва, че стана нещо.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам. Не мога да си спомня, но мисля, че нещо стана.
— А какво ще кажеш за оръжейния магазин? Помниш ли, че си се отбивала там?
— Не помня как съм си тръгнала оттам.
— Купила си полуавтоматичен пистолет, Луси. Това помниш ли го?
— Знам, че затова отидох там.
— Значи отиваш в оръжеен магазин, след като си пила. Ще ми кажеш ли какво си имала наум?
— Не исках да остана в къщата ти, без да имам някаква защита. Пийт ми препоръча пистолета.
— Марино ли го направи? — запитах шокирана.
— Обадих му се онзи ден. Той ме посъветва да си купя „Зиг“ и ми каза, че самият той винаги използвал „Грийн Топ“ в Хановер.
— Той е в Северна Каролина — казах.
— Не знам къде беше. Обадих се на пейджъра му и после той ми звънна.
— Аз имам оръжия, защо не попита мен?
— Искам мое собствено и вече съм достатъчно голяма — отвърна тя.
Забелязах, че нямаше да може да държи очите си отворени още дълго време.
Намерих лекаря й на същия етаж и се отбих за малко при него, преди да си тръгна. Беше много млад и говореше с мен така, като че ли бях разтревожена леля или майка, която не знае разликата между бъбрек и далак. Доста безцеремонно той ми обясни, че мозъчното сътресение означава наранен от силен удар мозък. Не казах нито дума, нито пък промених изражението на лицето си. Младият доктор се изчерви смутено, когато един от моите студенти медици мина покрай нас и ме поздрави по име.
Напуснах болницата и отидох до службата, където не бях стъпвала повече от седмица. Бюрото ми изглеждаше точно така, както се страхувах, че ще изглежда. Прекарах следващите няколко часа, опитвайки се да разчистя насъбралата се работа, като в същото време търсех полицая, занимавал се с катастрофата на Луси. Оставих съобщение, после звъннах на Глория Лъвинг.
— Някакъв късмет? — попитах.
— Не мога да повярвам, че имам честта да говоря с теб два пъти за една седмица. Да не би да си на отсрещната страна на улицата?
— Да — усмихнах се.
— Засега нямам късмет, Кей — съобщи ми тя. — В Калифорния не открихме никакво досие на Мери Джо Стайнър, починала от СВСН. Опитваме се да кодираме смъртта по няколко други начина. Възможно ли е да ми намериш датата и мястото на смъртта?
— Ще видя какво мога да направя — обещах.
Помислих си дали да не се обадя на Дениз Стайнър, но ми бе нужно дълго време, за да се реша. Тъкмо щях да го направя, когато щатски полицай Рийд, когото се бях опитвала да открия, отговори на обаждането ми.
— Чудех се дали можете да ми изпратите по факса доклада си — казах.