— Всъщност той е в Хановер.
— Мислех, че катастрофата е станала на деветдесет и пета магистрала — казах, тъй като магистралата е в юрисдикцията на щатската полиция независимо кой град се намира наблизо.
— Полицай Синклер се появи там малко след мен и ми помогна. Когато регистрационните номера ни съобщиха, че колата е ваша, реших да проверим по-обстойно какво е станало.
Странно, но въобще не се бях сетила, че моите регистрационни номера могат да доведат до такава суматоха.
— Как е малкото име на полицай Синклер? — попитах.
— Доколкото си спомням, инициалите му са А. Д.
Извадих голям късмет, когато се обадих в офиса на полицай Андрю Д. Синклер, и той се оказа там. Съобщи ми, че Луси е участвала в катастрофа само с една кола, докато е шофирала с висока скорост на юг по деветдесет и пета магистрала, близо до границата на окръг Хенрико.
— Колко висока скорост? — попитах.
— Сто километра в час.
— А следите от гумите по асфалта?
— Намерихме една, дълга около дванайсет метра, там, където тя е натиснала спирачката и е изхвърчала от пътя.
— Защо е натиснала спирачката?
— Шофирала е с много висока скорост и под влиянието на алкохол, госпожо. Може да е задрямала и изведнъж да се е оказала прекалено близо до предната кола.
— Полицай Синклер, нужна е следа, дълга сто метра, за да изчислите, че някой е карал със сто километра в час. Вие сте намерили само дванайсетметрова следа. Не разбирам как въобще сте пресметнали, че е шофирала със сто километра в час.
— Ограничението на скоростта в тази отсечка на магистралата е деветдесет километра — бе единственото, което той каза.
— Какво е било нивото на алкохол в кръвта й?
— Нула дванайсет.
— Чудя се дали бихте могли да ми изпратите по факса доклада и диаграмите ви, колкото е възможно по-скоро и да ми съобщите къде са откарали колата ми.
— Колата ви е в сервиз „Кови“, на бензиностанция „Тексако“ в Хановер. До отбивката за шосе номер едно. Напълно е смачкана, госпожо. Ако ми дадете номера на факса ви, ще ви изпратя доклада веднага.
Получих всички документи за по-малко от час. Използвах лист специална прозрачна хартия, за да дешифрирам кодовете, и установих, че Синклер просто бе решил, че Луси е била пияна и е заспала на волана. Когато внезапно се събудила, натиснала спирачката, загубила контрол над колата и завъртяла волана прекалено рязко. Това действие я изпратило обратно на пътя, тя се преобърнала няколко пъти и най-накрая се забила в едно дърво.
Имах сериозен проблем с тези предположения, а и с един твърде важен детайл. Мерцедесът ми имаше неблокиращи спирачки. Когато Луси е натиснала педала, не би трябвало да се плъзне по пътя, така както ми бе описал полицай Синклер.
Напуснах кабинета си и слязох долу в моргата. Заместникът ми Филдинг и двете млади жени патолози, които бях назначила миналата година, работеха върху трите стоманени маси. Острият шум от стомана, триеща се в стомана, се издигаше над шума от капещата в мивките вода, вентилаторите и бръмченето на генераторите. Огромната врата на хладилника от неръждаема стомана се отвори с рязко изщракване, когато един от помощниците в моргата докара нов труп.
— Доктор Скарпета, бихте ли погледнали това? — помоли доктор Уийт.
Тя беше от Топика. Интелигентните й сиви очи погледнаха към мен иззад пластмасовата маска, напръскана с кръв.
Отидох до масата й.
— Това в раната не ви ли прилича на сажди? — запита тя, като посочи с окървавения си, облечен в ръкавица пръст към раната от куршум в тила на пациента й.
Наведох се по-близо.
— Има обгорени краища, така че вероятно е в резултат от изстрела. Жертвата била ли е облечена?
— Не, нямаше риза. Станало е в дома му.
— Е, това е малко съмнително. Ще трябва да направим микроскопска проба.
— Вход или изход? — запита Филдинг, докато разучаваше раната в неговия собствен случай. — Позволи ми да чуя мнението ти. Така и така си тук.
— Вход — казах.
— И аз така смятам. Ще бъдеш ли наоколо?
— Вън и вътре.
— Вън и в града или службата?
— И двете. Нося си и пейджъра.
— Добре ли върви? — запита Филдинг.
Застрашителните му бицепси изпъкнаха, докато режеше ребрата.
— Всъщност кошмарно — отговорих.
Нужен ми бе половин час, за да стигна до бензиностанция „Тексако“, чиято денонощна служба за пътна помощ се бе погрижила за мерцедеса ми. Видях колата си в един ъгъл близо до телената ограда. Стомахът ми се сви при зловещата гледка, коленете ми се разтрепериха.