Предницата беше нагъната до предното стъкло, мястото на шофьора зееше като беззъба уста. Хидравлични инструменти бяха отворили вратите със сила и ги бяха свалили заедно с централния стълб. Сърцето ми заби по-бързо и направо подскочих, когато зад мен прозвуча дълбок, дрезгав глас.
— Мога ли да ви помогна?
Обърнах се и видях посивял, възрастен мъж, с избеляло червено кепе, което имаше надпис над козирката.
— Това е моята кола — казах.
— По дяволите, надявам се, че не вие сте шофирали.
Забелязах, че гумите не бяха спукани, а и двете въздушни възглавници се бяха надули.
— Направо срамота — каза мъжът, като поклати глава, загледан в зловещо смазания ми мерцедес. — Май за първи път виждам такава чудесна кола. 500 Е. Едно от момчетата тук познава мерцедесите и ми каза, че хората от „Порше“ създали двигателя на тази машина тук. Ама наоколо не могат да се видят много от тях. Съвсем нова е, нали? От 1993? Май съпругът ви не я е купил оттук.
Забелязах, че стъклото на левия стоп е разбито, а близо до него имаше драскотина, изцапана с нещо като зелена боя. Наведох се, за да видя по-добре. Нервите ми забръмчаха предупредително.
Човекът продължаваше да говори:
— Разбира се, като се има предвид малкия километраж, сигурно е от 1994. Ако нямате нищо против, мога ли да запитам колко струва такова нещо? Около петдесет бона?
— Вие ли докарахте колата дотук? — запитах.
Изправих се, а очите ми обиколиха странните детайли, които доста ме притесняваха.
— Тоби я докара снощи. Предполагам, не знаете колко конски сили има това нещо?
— Точно така ли е била колата на магистралата?
Мъжът погледна объркано.
— Например — продължих — телефонът не е на мястото си.
— Ами това е нормално, след като колата се е преобърнала няколко пъти и се е забила в дърво.
— А и сенникът против слънце е свален.
Той се наведе и надникна през задното стъкло, после зачеса врата си.
— Просто си помислих, че е тъмно, защото стъклата са затъмнени. Не забелязах, че сенникът е спуснат. Дори не бих си помислил, че някой може да го спусне нощем.
Предпазливо се мушнах вътре, за да погледна огледалото за обратно виждане. Беше леко повдигнато, за да намали блясъка от фаровете на задната кола. Извадих ключовете от чантата си и седнах на шофьорското място.
— Не бих правил това, ако бях на ваше място. Изпотрошеният метал вътре е като купчина ножове, а и по седалките и навсякъде другаде има ужасно много кръв.
Затворих телефона и включих на контакт. Телефонът прозвънна, за да ми съобщи, че е работил, и червените лампички ме предупредиха да не изтощавам батерията. Радиото и уредбата бяха изключени. Фаровете и лампите за мъгла работеха. Взех телефона и натиснах копчето за повторно набиране. Обади ми се женски глас:
— Девет-едно-едно7.
Затворих. Усетих биенето на пулса в тила си и всички косъмчета по главата и тялото ми настръхнаха. Огледах червените петна по тъмносивата кожа, таблото и конзолата и по цялата вътрешна част на покрива. Бяха прекалено червени и плътни. Тук и там парченца фини спагети бяха залепени за вътрешността на колата ми.
Извадих метална пила за нокти и свалих зелената боя от драскотината на задницата. Прибрах парченцата боя в салфетка, после се опитах да откъртя повредения заден стоп. Не успях и помолих възрастния човек да ми донесе отвертка.
— Модел 1992 — заговорих, докато бързо се отдалечавах, а той гледаше към мен с широко отворена уста. — Триста и петнайсет конски сили. Струва осемдесет хиляди долара. В цялата страна има само шестстотин от тях… имаше. Купих го от „Макджордж“ в Ричмънд. Нямам съпруг.
Дишах ужасно тежко, когато се качих в линкълна.
— Това вътре не е кръв, по дяволите. По дяволите! По дяволите! — мърморех, без да мога да спра.
Затръшнах вратата и запалих двигателя. Гумите изсвистяха, когато се изстрелях към магистралата и препуснах към деветдесет и пета. При отбивката за Етли намалих и отбих от пътя. Придържах се колкото се може по-далеч от настилката и когато коли и камиони минаваха покрай мен, ме удряха силни въздушни вълни.
В доклада си Синклер твърдеше, че мерцедесът ми напуснал настилката приблизително на около двайсет и пет метра северно от маркера за осемдесет и шести километър. Намирах се поне на седемдесет метра на север от него, когато забелязах следа от отклонението недалеч от стъклата на стопа в дясната лента. Следата, дълга около петдесет сантиметра, се намираше на три-четири метра от тъмните следи от подхлъзване, дълги около десет метра. Втурнах се бързо към шосето и обратно, събирайки счупените стъкла.