Изложих теорията си със самочувствието на добър адвокат, който знае как да ръководи играта.
— Помолила си Луси да ти помогне в така наречения изследователски проект, свързан с биометричната система на АИП.
— Изследователски проект? Няма такъв — с омраза каза тя.
— Точно там е работата, госпожице Гретхен. Няма изследователски проект. Излъгала си я, за да ти позволи да направиш отпечатък от палеца й в течна гума.
Тя се изсмя кратко.
— Господи боже. Гледали сте прекалено много филми за Джеймс Бонд. Нали не мислите наистина, че някой ще повярва…
Прекъснах я.
— Гуменият палец, изработен от теб, е използван, за да се проникне в системата, така че ти и който друг е участвал сте извършили нещо, наречено „индустриален шпионаж“. Но си направила една грешка.
Лицето й стана яркочервено.
— Би ли искала да чуеш каква е грешката ти?
Кари Гретхен отново не отговори, но си личеше, че иска да узнае. Усещах параноята, която се излъчваше от нея като лоша миризма.
— Нали разбираш, Кари — продължих аз със същия спокоен тон, — когато направиш отпечатък от пръст, той всъщност е огледален образ на оригинала. Така че отпечатъкът върху твоя гумен палец е огледален образ на отпечатъка на Луси. С други думи — обърнат е. А проверката на отпечатъка, сканиран в системата в три часа сутринта, ще покаже това съвсем ясно.
Тя преглътна затруднено и заговори. Думите й потвърдиха предположенията ми:
— Не можете да докажете, че аз съм човекът, който го е направил.
— О, ще го докажем. Но днес искам да ти кажа нещо по-важно.
Наведох се по-близо към нея. Усещах дъха й, примесен с аромат на кафе.
— Ти си се възползвала от чувствата на племенницата ми към теб. Възползвала си се от нейната младост, наивност и почтеност — просъсках аз и се приближих още повече до лицето й. — Никога вече не се приближавай до Луси. Никога вече не говори с нея. Не й се обаждай, дори не си помисляй за нея.
Ръката в джоба на палтото ми стисна здраво тридесет и осем калибровия пистолет. Почти ми се искаше тя да ме накара да го използвам.
— А ако открия, че ти си тази, която я е избутала от пътя — продължих с кротък глас, който звучеше като студена, хирургическа стомана, — лично ще те открия. Ще те преследвам до края на скапания ти живот. Ще се появявам винаги, когато излезеш на свобода. Ще съобщавам на отговорните за теб полицаи и социални служители, че ти си с душевно разстройство и си опасна за обществото. Разбра ли ме?
— Върви по дяволите — отвърна тя.
— Аз никога няма да отида при дяволите — казах. — Но ти вече си там.
Кари Гретхен се изправи рязко и гневните й крачки я отнесоха обратно в шпионския магазин. Загледах как един мъж я последва и заговори, докато седях на пейката с разтуптяно сърце. Не знаех защо точно видът му ме накара да остана там. Имаше нещо в острия му профил, във формата на слабия му, но силен гръб и в неестествения черен цвят на зализаната му коса. Беше облечен в прекрасен тъмносин копринен костюм и носеше куфарче от крокодилска кожа. Тъкмо възнамерявах да си тръгна, когато той се обърна към мен. За секунда очите ни се срещнаха. Неговите бяха пронизващо сини.
Не побягнах. Бях като катеричка в средата на пътя, която бяга нагоре-надолу, но всъщност остава там, където си е била. Тръгнах колкото се може по-бързо, после се затичах. Звукът на падащата вода ми се струваше звук от стъпки, които ме преследват. Не отидох до обществен телефон, защото се страхувах да спра. Стори ми се, че сърцето ми ще се пръсне, тъй като биеше все по-силно.
Спринтирах по паркинга и докато отключвах колата си, ръцете ми трепереха. Протегнах се към телефона чак когато вече се движех бързо и не го виждах.
— Бентън! О, господи!
— Кей? Какво става, за бога?
Разтревоженият му глас изпращя зловещо по телефона, тъй като Северна Вирджиния е прочута с прекалено натоварените си телефонни линии.
— Голт! — възкликнах задъхано и натиснах спирачката рязко тъкмо преди да се блъсна в една тойота. — Видях Голт!
— Видя Голт? Къде?
— В „Окото на шпионите“.
— Къде? Какво каза?
— Магазинът, където работи Кари Гретхен. Онзи, с когото е свързана. Той беше там, Бентън! Видях го да влиза вътре, когато си тръгвах. Той се заговори с нея, после ме видя, а аз избягах.
— Успокой се, Кей! — напрегнато ми нареди Уесли.
Не си спомнях да съм го чувала толкова разтревожен.