— Около седем и половина вечерта. Поне така ми каза.
— Това трябва да е било смляно до времето, когато е била отвлечена в два след полунощ?
— Да — отговорих. — Дълго преди два трябва да е напуснало стомаха.
— Може да не са й давали много за ядене и пиене, докато е била в плен.
— Това обяснява ли високото ниво на натрий и вероятното й обезводняване? — запита Уесли.
— Определено е възможно.
Той отново си записа нещо.
— В къщата няма аларма, нито куче.
— Знаем ли дали нещо е било откраднато?
— Възможно е някои дрехи да са изчезнали.
— Чии?
— На майката. Докато била завързана в гардероба, чула, че той отваря чекмеджета.
— Ако е така, е бил адски внимателен. Тя каза, че не можела да определи дали нещо липсва, или е разбъркано.
— Какво е преподавал бащата? Знае ли някой?
— Библията.
— „Броуд Ривър“ е едно от онези фундаменталистки места. Хлапетата започват деня с песента „Грехът няма да надделее над мен“.
— Без майтап.
— Сериозен съм като сърдечен удар.
— Господи.
— Да, и те доста си говорят за него.
— Може да успеят да направят нещо с внука ми.
— По дяволите, Хършъл, никой не може да направи нищо по отношение на внука ти, просто защото ти го глезиш ужасно. Колко колела има вече? Три?
Заговорих отново:
— Искам да науча малко повече за семейството на Емили. Предполагам, че са религиозни.
— Много.
— Други деца?
Лейтенант Моут си пое дълбоко дъх.
— Това е най-тъжното в цялата работа. Преди няколко години са имали друго дете, но то починало още като бебе.
— Това също в Блек Маунтин ли е станало? — попитах.
— Не, мадам. Било преди семейство Стайнър да се премести при нас. Те са от Калифорния. Нали знаете, при нас идват от цялата страна.
Фъргюсън добави:
— А също така и много чужденци се отправят към нашите хълмове, за да изкарат тук пенсията си, ваканцията или да посетят някоя религиозна сбирка. Мамка му, ако ми даваха по пет цента за всеки баптист, нямаше да седя тук.
Погледнах към Марино. Гневът му беше осезаем като жега, лицето му пламтеше яркочервено.
— Точно мястото, на което ще се изкефи Голт. Хората там четат всички истории за копелето в списания като „Пийпъл“, „Нешънъл Инкуайърър“ и „Парейд“, но никога няма да им дойде наум, че изродът може да се появи в техния град. За тях той е Франкенщайн. Смятат, че в действителност не съществува.
— Не забравяйте, че за него направиха и филм по телевизията — обади се отново Моут.
— Това пък кога беше? — намръщи се Фъргюсън.
— Миналото лято. Капитан Марино ми разказа. Не си спомням името на актьора, но той участва в разни екшъни. Така ли беше?
Марино не се интересуваше от този въпрос. Гневът му сякаш изпълваше стаята.
— Мисля, че кучият син е все още там — каза той, като отблъсна стола си назад и добави нова опаковка от дъвка в пепелника.
— Всичко е възможно — съгласи се Уесли.
— Добре — прочисти гърлото си Моут. — Каквото и да решите да направите, за да ни помогнете, ще ви бъдем страхотно благодарни.
Уесли погледна часовника си.
— Пийт, искаш ли отново да изгасиш лампите? Мисля да прегледаме онези по-ранни случаи и да покажем на нашите приятели от Северна Каролина как Голт прекарваше времето си във Вирджиния.
През следващия час в тъмнината проблясваха ужаси, които напомняха на разкъсаните зловещи сцени в някои от най-страшните ми кошмари. Фъргюсън и Моут не отделяха широко отворените си очи от екрана. Не казаха нито дума. Не ги видях и да примигват.
2.
Зад прозорците на трапезарията се виждаха мармоти, които се припичаха на слънцето. Ядях бавно салатата си, докато Марино обираше последните остатъци от пържено пиле от чинията си.
Небето беше с цвета на избелели джинси, дърветата загатваха за това колко ярки ще станат, когато есента се развихри. В известен смисъл завиждах на Марино. Седмицата, която му предстоеше, изглеждаше като ваканция в сравнение с моята, надвиснала мрачно върху мен като огромна ненаситна птица.
— Луси се надява да намериш малко време, за да постреляте заедно, докато си тук — казах.
— Зависи дали маниерите й са се подобрили — отвърна Марино, като бутна таблата си встрани.