— Никога няма да бъда агент на ФБР. Прекалено късно е.
— Не и ако изчистим името ти в Куантико и накараме съдията да смекчи обвинението за шофиране под влияние на алкохол.
— Как?
— Ти поиска важен адвокат. Може да получиш такъв.
— Кой?
— В момента няма нужда да знаеш повече от факта, че имаш добри шансове, стига да ме слушаш и да правиш това, което ти кажа.
— Имам чувството, че ме изпращат в предварителен арест.
— Терапията ще ти се отрази добре по много причини.
— Предпочитам да остана тук, с теб. Не искам да ме обявят за алкохоличка и да ме смятат за такава през целия ми живот. Освен това не мисля, че съм алкохоличка.
— Може и да не си. Но трябва да проумееш защо си започнала да прекаляваш с алкохола.
— Може просто да ми харесва как се чувствам, когато не съм всред другите. Бездруго никой не ме иска около себе си. Сигурно това обяснява нещата — горчиво каза тя.
Поговорихме още малко, после аз се залових с телефона. Обадих се на авиолиниите, на болничния персонал и на един местен психиатър, който ми беше добър приятел. „Еджхил“, известната клиника в Нюпорт, можеше да я приеме още на следващия ден. Исках да я заведа, но Дороти не желаеше и да чуе за това. Твърдеше, че в такъв момент една майка трябвало да бъде с дъщеря си, а моето присъствие не било нито необходимо, нито подходящо. Чувствах се доста извън играта, когато телефонът звънна в полунощ.
— Надявам се, че не съм те събудил — каза Уесли.
— Радвам се, че се обади.
— Беше права за отпечатъка. Обратен е. Луси не може да го е оставила, освен ако самата тя не е направила отпечатъка.
— Разбира се, че не го е направила тя. Господи — нетърпеливо казах аз, — надявах се, че вече сме приключили с това, Бентън.
— Не съвсем.
— А Голт?
— Няма и следа от него. Онзи задник в шпионския магазин отрича, че Голт въобще е влизал вътре. — Бентън замълча за момент, после запита: — Сигурна ли си, че го видя?
— Мога да се закълна в това в съда.
Бих познала Темпъл Голт навсякъде. Понякога го виждах в съня си. Студените като стъкло сини очи, гледащи пред леко открехната врата, която водеше към странна, тъмна стая, излъчваща зловеща миризма. Представях си Хелън, надзирателката в затвора, облечена в униформата си и обезглавена. Седеше на стола, където я бе оставил Голт. После си мислех за нещастния фермер, направил грешката да отвори сака за боулинг, който намерил в имота си.
— Съжалявам — каза Уесли. — Не можеш дори да си представиш колко съжалявам.
Съобщих му, че ще изпратя Луси на Роуд Айлънд. После му разказах всичко, което бях пропуснала преди. Когато дойде негов ред да ми каже новините, загасих нощната си лампа и се заслушах в гласа му в тъмнината.
— Тук нещата не вървят добре. Както вече ти казах, Голт отново изчезна. Играе си с нас. Не знаем в какво е замесен и в какво не. Имаме този случай в Северна Каролина, а сега и онзи в Англия, а той внезапно се появява в Спрингфийлд и изглежда замесен в шпионажа в АИП.
— Няма никакво „изглежда“, Бентън. Той е проникнал в мозъка на Бюрото. Въпросът е, какво ще направим ние?
— В момента АИП променя кодове, пароли и други подобни неща. Надяваме се, че не е проникнал прекалено дълбоко.
— Надявай се.
— Кей, полицията в Блек Маунтин е получила заповед за обиск на къщата и пикапа на Крийд Линдзи.
— Намериха ли го?
— Не.
— Какво казва Марино? — попитах.
— Кой, по дяволите, знае?
— Не си ли го виждал?
— Почти не. Струва ми се, че той прекарва доста време с Дениз Стайнър.
— Мислех, че тя е извън града.
— Върна се.
— Колко сериозни са отношенията им, Бентън?
— Пийт е откачил. Никога не съм го виждал в такова състояние. Мисля, че няма да успеем да го изкараме оттук.
— А ти?
— Вероятно ще идвам и ще си тръгвам, трудно е да се каже — отвърна той обезсърчено. — Единственото, което мога да направя, е да давам съвети, Кей. Но ченгетата слушат Пийт, а пък той не слуша никого.
— Какво казва госпожа Стайнър за Линдзи?
— Твърди, че е възможно той да е бил в дома й в онази нощ. Но не го била разгледала добре.