Не ядох нищо италианско или разумно тази вечер, защото дни наред не се бях хранила добре и вече умирах от глад. Поръчах си ребърца, бисквити и салата, а когато шишето с лютив сос от чушки ми каза: „Опитай ме“, аз го направих. После опитах малко пай с „Джак Даниъл“. Храната беше великолепна. По време на вечерята седях под лампи от „Тифани“ в един тих ъгъл, който гледаше към реката. Тя изглеждаше като жива с многобройните светлинки, отразяващи се от моста с различна сила и дължина, като че ли водата измерваше електронните нива на музика, която не можех да чуя.
Опитах се да не мисля за престъпления. Но навсякъде около мен грееше яркооранжево и то ме караше да виждам лепенката около тънките китки на Емили Стайнър. Видях я и около устата й. Помислих си за ужасните същества, затворени в „Атика“, за Голт и хората като него. Докато стане време да помоля келнера да извика таксито ми, Ноксвил ми се виждаше не по-малко страшен от всеки друг град, където бях ходила.
Притеснението ми нарасна, когато се оказа, че стоя пред ресторанта в продължение на петнайсет минути, после на половин час, чакайки Каубоя да се появи. Но изглежда, той бе потеглил към нови хоризонти. Към полунощ вече бях изнервена и самотна, докато наблюдавах как готвачите и келнерите си тръгват за вкъщи.
Влязох в ресторанта за последен път.
— Повече от час чакам таксито, което ми поръчахте — обърнах се към младия мъж, който чистеше бара.
— Днес е празникът на университета, госпожо. Това е проблемът.
— Разбирам, но трябва да се прибера в хотела си.
— Къде сте отседнали?
— В „Хайът“.
— Те имат кола. Искате ли да я повикам?
— Моля ви.
Колата се оказа микробус и приказливият млад шофьор започна да ме разпитва за футболния мач, който не бях гледала. Помислих си колко лесно може да се озовеш в положението да ти помага някакъв непознат, който да се окаже Бънди или Голт. Тъкмо по този начин бе умрял Еди Хийт. Майка му го изпратила до близката бакалия да купи супа, а часове по-късно той бил гол и обезобразен, с куршум в главата. В неговия случай също беше използвана лепенка. Може да е била всякакъв цвят, не знаех, защото не я бях виждала.
Странната, ужасна игра на Голт включвала връзването на китките на Еди, след като бил застрелян, а после сваляне на лепенката, преди да изхвърли тялото. Не бяхме наясно защо е постъпил така. Всъщност рядко разбирахме много от нещата, които представляваха демонстрация на нечия извратена фантазия. Защо палачески възел вместо проста, безопасна примка? Защо яркооранжева лепенка за тръби? Зачудих се дали тази лепенка бе нещо, което Голт би използвал, и реших, че е така. Той определено обичаше пищността. Обичаше и да завързва жертвите си.
Да убие Фъргюсън и да остави кожата на Емили в хладилника му също звучеше като негово дело. Но да я изнасили не му бе присъщо и това не спираше да ме тормози. Голт бе убил две жени, без да покаже никакъв сексуален интерес към тях. Бе съблякъл и хапал само момчето. Бе отвлякъл Еди импулсивно, за да си достави извратено удоволствие. В Англия бе пострадало друго момче, или поне така изглеждаше.
Когато се върнах в хотела, барът бе претъпкан, а във фоайето имаше много оживени хора. Чух жизнерадостни смехове на моя етаж, докато кротко вървях към стаята си. Тъкмо се замислих дали да не си пусна някой филм, когато пейджърът, оставен на тоалетката, започна да бръмчи. Помислих си, че Дороти се опитва да се свърже с мен или пък Уесли. Но номерът на екрана започваше със 704, което бе кодът на Северна Каролина. Марино, помислих си, едновременно стресната и развълнувана. Седнах на леглото и набрах номера.
— Ало? — каза мек женски глас.
За момент бях прекалено объркана, за да проговоря.
— Ало?
— Отговарям на обаждане — съобщих аз. — Този номер беше на пейджъра ми.
— О, доктор Скарпета ли се обажда?
— Вие коя сте? — запитах, макар вече да знаех.
Бях чувала този глас и преди, в кабинета на съдия Бегли и в дома на Дениз Стайнър.
— Обажда се Дениз Стайнър — съобщи тя. — Извинете ме, че се обаждам толкова късно. Толкова се радвам, че успях да ви хвана.
— Откъде взехте номера на пейджъра ми?
Номерът не бе написан на визитната ми картичка, защото не желаех да ме безпокоят по всяко време. Всъщност много малко хора го знаеха.