Когато открила, че това е телефонът на „Хайът“ в Ноксвил, е попитала за мен, за да разбере дали съм отседнала там. После, когато администраторът позвънил в стаята ми, тя затворила, защото не искала да говори с мен. Просто е искала да разбере къде съм и сега знаеше. По дяволите! Ноксвил бе само на два часа с кола от Блек Маунтин. Е, тя не би дошла тук, помислих си. Но не можех да се отърва от тревогата. Страхувах се да проследя мислите си към тъмните места, накъдето водеха.
Започнах да звъня по телефона веднага след като изгря слънцето. Първото ми обаждане бе до следователя Маккий от щатската полиция във Вирджиния. По гласа му разбрах, че съм го събудила от дълбок сън.
— Обажда се доктор Скарпета. Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано — извиних се аз.
— О, изчакайте само за момент — отвърна той и прочисти гърлото си. — Добро утро. Добре че се обадихте. Имам новини за вас.
— Това е чудесно — отговорих, страхотно облекчена. — Надявах се да имате новини за мен.
— Добре. Стопът е направен от метилакрилат, както и повечето други такива, но успяхме да сглобим парченцата и установихме, че е от вашия мерцедес. Освен това на едно от парченцата имаше емблема, която потвърждаваше, че е произведено от „Мерцедес“.
— Точно както подозирахме. А какво ще кажете за стъклото от фар?
— Малко по-трудно беше, но извадихме късмет. Анализираха стъклото, което сте намерили, и въз основа на индекса на пречупване, плътността, дизайна и т.н., узнахме, че е от „Инфинити“ J30. Това ни помогна да сведем до минимум възможностите за произхода на боята. Когато започнахме да проучваме колите, открихме един модел, боядисан в бледозелено, наречено „Бамбукова мъгла“. Казано накратко, доктор Скарпета, ударила ви е „Инфинити“ J30 от 1993 година, боядисана в зелен цвят „Бамбукова мъгла“.
Бях шокирана и объркана.
— Господи — промърморих и усетих как цялото ми тяло настръхва.
— Позната ли ви е колата? — изненадано запита Маккий.
— Не може да е така — отвърнах безсмислено.
Бях обвинявала Кари Гретхен, бях я заплашила. Бях толкова сигурна.
— Познавате ли някой, който има такава кола? — запита той.
— Да.
— Кой?
— Майката на единайсетгодишното момиченце, което беше убито в Северна Каролина — отговорих. — Участвам в разследването и имах контакти неведнъж с тази жена.
Маккий не отговори. Знаех, че това, което говорех, звучеше налудничаво.
— Освен това тя не е била в Блек Маунтин, когато стана катастрофата — продължих. — Отишла уж на север, за да види болната си сестра.
— Нейната кола също трябва да е повредена — каза той. — Но ако тя е човекът, виновен за катастрофата, можете да се обзаложите, че вече е дала колата си на поправка. Всъщност сигурно вече е поправена.
— Дори и да е така, боята, оставена по мерцедеса ми, може да бъде сравнена с нейната.
— Надяваме се.
— Звучите неуверено.
— Ако боята на колата й е оригинална и не е била докосвана, откак е слязла от поточната линия, може да имаме проблем. Технологията на боядисване е променена. Повечето производители на коли преминаха на основно покритие, което е полиуретанов емайл. Макар да е по-евтино, изглежда наистина богато. Но няма толкова много пластове, а уникалното при идентификацията на боята е последователността на пластовете.
— Значи ако десет хиляди инфинити, боядисани в „Бамбукова мъгла“, са слезли от поточната линия по едно и също време, ние сме прекарани.
— Абсолютно прекарани. Всеки адвокат ще ви каже същото. Не можете да докажете, че боята е от нейната кола, особено след като катастрофата е станала на магистрала, която се използва от хора от цялата страна. Затова дори няма смисъл да се опитваме да разберем колко инфинити, боядисани в този цвят, са били доставени в определени райони. А и тя бездруго не живее близо до мястото, където е станала катастрофата.
— Има ли нещо ново за записа от обаждането в полицията? — попитах.
— Слушах я. Обаждането е направено в осем и четиридесет и седем вечерта. Племенницата ви е казала: „Спешно е“. Това е всичко, което е успяла да изрече, преди да бъде прекъсната от силен шум по линията. Звучеше като че ли е била паникьосана.
Историята беше ужасна. Не се почувствах по-добре, когато се обадих в дома на Уесли и жена му вдигна телефона.
— Изчакай малко, ще го докарам до телефона — каза тя, както винаги дружелюбна и любезна.
Странни мисли минаваха през главата ми, докато чаках. Зачудих се дали спят в отделни спални, или просто тя е станала преди него и затова трябваше да отиде до спалнята да го повика.