Разбира се, можеше тя да си е в леглото, а той да е отишъл до банята. Мислите ми препускаха, а аз се нервирах от чувствата си. Харесвах жената на Уесли, но не исках да е омъжена за него. Не исках никоя да е омъжена за него. Когато той вдигна телефона, се опитах да говоря спокойно, но не успях.
— Кей, изчакай една минута — каза Уесли. Той също звучеше, като че ли го бях събудила. — Да не би да си будувала цяла нощ?
— Горе-долу. Трябва да се върнеш тук. Не можем да разчитаме на Марино. Дори ако се опитаме да се свържем с него, тя ще разбере.
— Не можеш да си сигурна, че тя се е обадила в хотела ти.
— Кой друг може да е бил? Никой не знае, че съм тук, а току-що бях оставила номера на пейджъра на Марино. Само минута след това тя се обади.
— Може пък Марино да се е обадил.
— Администраторът каза, че гласът е бил женски.
— По дяволите — каза Уесли. — Днес е рожденият ден на Майкъл.
— Съжалявам. — Щях да заплача, макар да не знаех защо. — Трябва да разберем дали колата на Дениз Стайнър е била повредена. Някой трябва да провери това. Искам да знам защо е преследвала Луси.
— Защо ще преследва Луси? А и как е можела да знае къде ще ходи Луси в онази нощ и каква кола ще кара?
Спомних си за думите на Луси, че Марино я е посъветвал да си купи пистолет. Възможно беше госпожа Стайнър да е подслушала разговора им. Съобщих теорията си на Уесли.
— Луси имала ли е определен час, в който е трябвало да отиде там, или импулсивно се е отбила, когато се е връщала от Куантико? — запита той.
— Не знам, но ще науча — отвърнах и се разтреперих от гняв. — Мръсна кучка. Можеше да убие Луси.
— Господи, ти можеше да бъдеш убита.
— Проклетата кучка.
— Кей, стой спокойно и ме слушай. — Уесли изговори думите бавно и по начин, предназначен да успокоява. — Ще се върна в Северна Каролина, за да видя какво, по дяволите, става. Ще разнищим цялата история, обещавам ти. Но искам да се махнеш от онзи хотел колкото се може по-бързо. Колко време трябва да останеш в Ноксвил?
— Мога да си тръгна, след като се видя с Кац и доктор Шейд във Фермата. Кац ще ме вземе в осем. Господи, надявам се, че вече не вали. Още не съм поглеждала през прозореца.
— Тук е слънчево — нелогично каза Уесли, като че ли това означаваше, че и в Ноксвил трябва да грее слънце. — Ако нещо се появи и решиш да не тръгваш, поне си смени хотела.
— Ще го направя.
— После се върни в Ричмънд.
— Не — възпротивих се. — В Ричмънд не мога да направя нищо по въпроса. А и Луси не е там. Поне знам, че тя е в безопасност. Ако говориш с Марино, не му казвай нищо за мен. Не споменавай и дума къде се намира Луси. Просто приеми, че той ще разкаже всичко на Дениз Стайнър. Той е извън контрол, Бентън. Доверява й се за всичко, знам го.
— Не мисля, че е разумно да се връщаш в Северна Каролина сега.
— Трябва.
— Защо?
— Искам да намеря старите медицински картони на Емили Стайнър. Искам да ги прегледам подробно. Освен това искам ти да ми намериш всяко място, където Дениз Стайнър е живяла преди. Трябва да знам за всички други деца, съпрузи или братя и сестри. Може да открием и други смъртни случаи. Може да се наложи да правим и още ексхумации.
— Какво мислиш?
— Първо, готова съм да се обзаложа, че няма болна сестра, която живее в Мериленд. Целта й да отиде на север е била да избута колата ми от пътя и да се надава, че Луси ще умре.
Уесли не каза нищо. Усетих колебанието му и то никак не ми хареса. Страхувах се да кажа това, което наистина мислех, но не можех да мълча.
— Освен това засега не сме открили регистриран СВСН за първото й дете. В архивите на Калифорния няма нищо по въпроса. Смятам, че детето никога не е съществувало и това идеално се вписва в схемата.
— Каква схема?
— Бентън — казах аз, — не знаем дали Дениз Стайнър не е убила собствената си дъщеря.
Той въздъхна дълбоко.
— Права си. Не знаем. Въобще не знаем много.
— А и по време на събранието ни в Куантико Моут подчерта, че Емили е била доста болнаво дете.
— Накъде биеш?
— Синдром на Мюнхаузен.
— Кей, никой няма да иска да повярва в това. Не мисля, че дори аз искам да го повярвам.
Това е почти невъзможен за вярване синдром, в който хората, грижещи се за някого — обикновено майките — тайно и хитро тормозят децата си, за да привлекат внимание. Те ги порязват, чупят костите им, тровят ги и ги бият почти до смърт. После тичат към лекарските кабинети и спешните отделения и разправят сълзливи истории за това как малките им сладурчета се разболели или наранили, а персоналът съжалява горката майка. Тя получава солидно внимание. Става майстор в манипулирането на лекарите и детето й може дори да умре впоследствие.