Но Широкият свят така или иначе съществуваше. Гората бе току до селото, а на север и запад зад нея се простираха хълмовете на Пущинака и започваха неизбродните планински пътеки. Не стига другото, ами се срещаха и великани — груб и недодялан народ, който от време на време създаваше проблеми. Особено един великан — по-едър и по-глупав от себеподобните си. Не забелязах името му никъде в историческите сведения, но все едно. Той бе наистина огромен, тоягата, на която се подпираше, се извисяваше като дърво, стъпката му бе тежка-претежка. Разбутваше брястовете като избуяла трева; беше същинска напаст за пътищата и гибел за градините, понеже гигантските му ходила дълбаеха дупки като кладенци. Спънеше ли се в някоя къща — край с нея. Където и да отидеше, причиняваше все едни и същи беди, тъй като главата му стърчеше високо над земята и краката му трябваше да се грижат сами за себе си. Беше късоглед и освен това почти глух. За късмет живееше дълбоко в дебрите на Пущинака и рядко посещаваше земите, населявани от хората — или поне не нарочно. Обитаваше огромна запусната къща високо в планината. Благодарение на глухотата и глупостта си, а също и поради липсата на достатъчно великани имаше съвсем малко приятели. Понякога излизаше да се поразходи из хълмовете на Пущинака или да пообиколи незаселените райони в по-ниското — сам-самичък.
В един прекрасен летен ден същият този великан реши да излезе да подиша въздух и тръгна да се скита безцелно, което доведе до неизчислими щети в гората. Както си вървеше, изведнъж забеляза, че слънцето клони към залез, което му подсказа, че наближава време за вечеря; установи обаче, че се е озовал в непознати нему територии — с други думи, че се е изгубил. И като направи грешно предположение накъде трябва да върви, тръгна в една посока и вървя, вървя, докато падна нощ. Тогава седна и зачака да изгрее луната, а после пак се понесе с уверена крачка напред, изгарящ от желание да се прибере у дома. Бе оставил най-хубавото си медно гърне да къкри на огъня и се опасяваше, че дъното му ще загори. Както се оказа обаче, бе обърнал гръб на планината и навлизаше в обитаваните от човеците земи. Наистина вървеше право към фермата на Егидий Ахенобарбий Юлий Агрикола и селото, наречено (на простонароден език) Емз.
Бе чудна нощ. Кравите бяха пуснати из нивята, а кучето на Фермера Джайлс беше излязло да се поразходи на своя глава. Умираше за лунна светлина и зайци. И, разбира се, нямаше ни най-малка представа, че някакъв си великан също е тръгнал да се разхожда. Това би му дало достатъчно основания да излезе без разрешение, но и още повече причини да си остане на спокойствие в кухнята. Някъде около два часа великанът се озова пред нивите на Фермера Джайлс, разпердушини стоборите, изпотъпка посевите и сплеска тревите. За пет минути успя да причини повече щети, отколкото би могла да стори Кралската ловна дружинка за пет дни.
Джарм чу тежкото туп-туп, приближаващо откъм речния бряг, и изтича към западната страна на възвишението, върху което бе кацнала фермата, за да погледне. Пред очите му се извиси великанът, който тъкмо пресичаше реката, а кракът му се стоварваше върху Галатея — любимата крава на Фермера, — сплесквайки бедното животно така, както кракът на господаря му би размазал бръмбар.
Това бе повече от достатъчно за Джарм. Той изскимтя в ужас и си плю на петите. Напълно забравил, че е излязъл без разрешение, застана под прозореца на Фермера и започна да лае и да се вайка. Дълго време не получи никакъв отговор. Джайлс спеше като пън.
— Помощ! Помощ! Помощ! — занарежда Джарм.
Прозорецът рязко се отвори и отвътре с добре премерен жест изхвърча бутилка.
— Ох! — извика кучето и умело отскочи встрани. — Помощ! Помощ! Помощ!
В рамката на прозореца се подаде главата на Фермера.
— Ах ти, гадно псе! Що тук правиш! — скастри го той.
— Нищо — беше отговорът.
— Ще ти дам аз на тебе едно нищо! Жив ще те одера още утре! — довърши мисълта си господарят и затръшна прозореца.