Рей Бредбъри
Фи фай фо фум
Целият мокър, пощальонът се приближи по тротоара под горещото лятно слънце. По носа му се стичаха капки пот, пръстите му бяха залепнали за издутата кожена чанта.
— Да видим. Следващата къща е на Бартънови. Три писма. Едно за Томас К., едно за жена му Лиди и едно за старата баба. Че тя още ли е жива? Как издържат толкова дълго?
Той пъхна писмата в кутията и замръзна на място.
Изрева лъв.
Пощальонът се ококори и отстъпи.
После вратата рязко се отвори на обтегнатата пружина.
— Добрутро, Ралф.
— Добрутро, госпожо Бъртън. Току-що чух вашия домашен лъв.
— Какво?
— Лъв. В кухнята ви.
Тя се заслуша.
— А, това ли? Нашият Боклуратор. Нали знаеш — устройство за унищожаване на боклук.
— Съпругът ви ли го купи?
— Да. Вие мъжете с вашите машини… Това нещо поглъща всичко заедно с кокалите.
— Внимавайте. Може да изяде и вас.
— Не. Аз съм укротителка на лъвове. — Тя се засмя и се заслуша. — Наистина реве като лъв.
— При това гладен. Е, довиждане.
Пощальонът се отдалечи в горещото утро.
Лиди изтича с писмата на втория етаж.
— Бабо? — Тя почука на вратата. — Имаш писмо.
Вратата мълчеше.
— Бабо? Чуваш ли ме?
След продължителна тишина й отвърна немощен дрезгав глас:
— Да.
— Какво правиш?
— Не ми задавай въпроси и няма да те излъжа — напевно каза невидимата старица.
— Не си излизала цяла сутрин.
— Мога да си стоя тук цяла година — озъби се бабата.
Лиди завъртя бравата.
— Заключила си.
— Ами да, заключила съм!
— Ще слезеш ли за обед, бабо?
— Не. Нито пък за вечеря. Няма да сляза, докато не изхвърлиш оная проклета машина от кухнята. — Упоритото й око се появи в ключалката и зяпна внучката си.
— Боклуратора ли имаш предвид? — усмихна се Лиди.
— Чух какво каза пощальонът. И е прав. Няма да допусна лъв в моя дом! Слушай! Мъжът ти пак го използва!
На долния етаж Боклукаторът изрева, поглъщайки боклука заедно с кокалите.
— Лиди! — извика съпругът й. — Лиди, слез долу! Виж го как работи!
Лиди заговори в ключалката на баба си:
— Не искаш ли да погледаш, бабо?
— Не!
Зад нея се разнесоха стъпки. Тя се завъртя и видя пред себе си Том.
— Ела долу и опитай, Лиди. Взех от месарницата още кокали. Наистина ги сдъвква.
Лиди отиде в кухнята.
— Ужасен е, но пък защо не?
Томас Бартън застана до вратата на бабата и неподвижно изчака цяла минута с усмивка на лице. После тихо и внимателно почука.
— Бабо? — прошепна той. Никакъв отговор. Том леко потупа бравата. — Зная, че си вътре, дърта кранто. Чуваш ли, бабо? Там долу. Чуваш ли? Защо вратата ти е заключена? Случило ли се е нещо? Какво би могло да те обезпокои в такъв прекрасен летен ден?
Тишина. Той влезе в банята.
Коридорът опустя. Откъм ваната се разнесе плисък на течаща вода. После гласът на Томас Бартън силно отекна в облицованата с плочки баня:
Лъвът в кухнята изрева.
Бабата миришеше на стари мебели, прах и лимон и приличаше на изсъхнало цвете. Решителната й брадичка беше хлътнала и светлите й, златисти очи блестяха като кремък, докато се олюляваше на стола си като брадва, разсичаща горещия обеден въздух.
Тя чу песента на Томас Бартън.
Сърцето й се превърна в леден кристал.
Сутринта го бе чула да отваря сандъка като дете със зла коледна играчка. Яростното пращене и пукане, триумфалния вик, нетърпеливото опипване на зъбатата машина. Той беше срещнал жълтите й орлови очи в коридора и й бе намигнал. Бам! Бабата трябваше да избяга и да затръшне вратата си!
Тя трепери в стаята си цял ден.
Лиди отново почука, за да я повика на обед, но беше отпратена.
През неспокойния следобед Боклураторът славно живееше в кухненската мивка. Хранеха го и той ядеше, като издаваше хрущящи и мляскащи звуци с ненаситната си уста и зловещо невидимите си зъби. Въртеше се и пъшкаше. Поглъщаше свински кокали, кафени зърна, черупки от яйца, кокоши крака. Това беше древен глад, който ненаситно чакаше с малките си лъскави перки-ножове.
Лиди й донесе вечерята на табла.
— Пъхни я под вратата — извика бабата.
— Господи! — възкликна Лиди. — Отвори поне колкото да ти я подам.
— Погледни през рамо някой да не дебне в коридора!
— Никой не дебне.
— Добре. — Вратата се отвори. Половината от царевичните зърна се разсипаха от рязкото дръпване. Бабата побутна Лиди и пак затръшна вратата. — За малко! — извика тя.
— Какво ти е щукнало, бабо?
Старицата видя, че бравата се завърта.