— Готова съм — съобщи на тишината бабата.
Слънчевите лъчи се плъзнаха в скута й, където стискаше тенджера с грах. В ръката й помръдваше нож, с който отваряше шушулките. Времето течеше. В кухнята бе толкова тихо, че се чуваше бръмченето на хладилника. Бабата се усмихваше и лющеше шушулките.
Вратата тихо се отвори и затвори.
— О! — Тя изпусна тенджерата.
— Здравей, бабо — каза Том.
Граховите зърна се пръснаха като разсипан гердан по пода до мазното петно.
— Ти се върна — рече старата.
— Върнах се — отвърна Том. — Лиди е в Глендейл. Оставих я да пазарува. Казах, че съм забравил нещо. И че ще я взема след половин час.
Двамата се спогледаха.
— Чух, че заминаваш на Изток, бабо — каза той.
— Странно, и аз чух същото за теб — отвърна тя.
— Внезапно си заминала, без да кажеш нищо — каза той.
— Внезапно си събрал багажа си и си тръгнал — отвърна тя.
— Не, ти — каза той.
— Ти — отвърна тя.
Том пристъпи към мазното петно.
Събралата се в мивката вода се разклати от движенията му и се стече в гърлото на Боклуратора, който издаде тих, подсмихващ се, мокър звук.
Том не погледна надолу. Обувката му се подхлъзна по мазнината.
— Том. — По ножа на бабата заиграха слънчеви лъчи. — С какво мога да ти помогна?
Пощальонът пусна шест писма в кутията на Бартънови и се заслуша.
— Ето го пак онзи лъв — каза той. — Някой се приближава. И пее.
Иззад вратата се разнесоха стъпки. Чу се глас:
Вратата широко се отвори.
— Добрутро! — усмихнато извика бабата.
Лъвът изрева.