— Прав си. Аз го казах и така си остава!
Сега започна грижливо претърсване на колибата. Мизерна като нея бе и покъщнината й. Няколко вехти глинени съда до едно окаяно огнище, в което още тлееха въглените на полуизгорели дърва, една разръфана тръстикова кошничка за съхраняване на сирибиси [7], обкръжена от стотици хапещи мухи. Това беше всичко, което жалкото помещение съдържаше. По стените навред пълзяха отвратителни буболечки. Хоей съгледа един добре израсъл тлъст гекон [8], прилепил се лениво и морно в един ъгъл. Взе го незабелязано и го пъхна в джоба на кафтана си.
Естествено часовникът не беше намерен. Китаецът ругаеше и крещеше, а манг-тхрас трепереха от страх. Той поиска да бъдат шибани един след друг, докато крадецът си признае деянието.
— Стой! — обади се тогава хоей. — Аз също имам един фи-фоб, и то жив. Той никога не ме е подвеждал и сега ще ни покаже къде се намира часовникът. Излезте! И горко после на крадеца!
Всички го последваха вън пред колибата. Той пристъпи до ъгловата разпънка на навеса, където китаецът бе хвърлил часовника, и извади гекона от джоба.
— Ето го моят фи-фоб — обясни. — Внимавайте колко бързо ще ни обслужи!
Престори се, сякаш дава някаква тиха заповед на животното, и го остави на земята. Геконът е нощно животно и не може да понася дневната светлина. Гущерът опита незабавно да се добере до някое тъмно кътче и се покатери бързо по пръта, за да намери закрила под покрива.
— Фи-фоб отива нагоре! — извика хоей. — Значи часовникът трябва да се намира там. Погледнете горе!
Всички забелязаха едно малко жълто пакетче, което бе свалено с помощта на бамбукова върлина. Беше часовникът, увит в един от онези малки шарфове, които монголци и китайци толкова използват като подарък от вежливост. Разбра се, че самият «старши лейтенант» е крадецът.
Отначало той отричаше, но накрая принудително си призна деянието.
— Сега ще вкусиш собствената си присъда — каза хоей. — Ще гризкаш моя фи-фоб и ще се наслаждаваш на ротангите, докато изчезне в голямата ти уста!
— Yes! — ухили се мистър Фелпс. — A very pleasure! [9]
Крадецът възрази с високо крещене, но напразно. Един манг-тхра, зарадван, че може да отмъсти за нанесеното оскърбление, свали гекона и с едни удар на ножа го умъртви. Гущерът беше сложен върху тлеещите въглени, изду се бързо и се пръсна. Сега беше разфасован. Шестима индийци сграбиха китаеца и го събориха на земята. Притискан здраво към нея, той бе принуден да поеме с крещяща уста едно подир друго парчетата от печения фи-фоб. При всяка съпротива върху него изсвистяваше собствената му ротанг. Гримасите, които правеше, бяха неописуеми.
Най-сетне наказанието беше изпълнено. Той скочи, разтърка си най-пострадалите места и извика:
— Тин-чу-ти-чу, янг чу [10]! Стига ми!
— Още далеч не ти стига! — отговори хоей. — Разкарай се незабавно оттук, иначе започваме отново!
— Yes, yes! — кимна мистър Шауър доволен. — This execution is an extraordinary delight [11]!
— Не, не — отвърна някогашният събирач на данъци. — Аз съм ваш водач и преводач. Аз съм чунг-фу. Какво ще правите без мен?
— Няма нужда от теб, мошенико — отговори хоей. — Аз самият ще отведа инг-ки-ли [12] до реката, а после ще им подбера друг водач. Сега изчезвай да не те гръмна! Но се сбогувай учтиво, Сине на небето, ако не искаш да опиташ пак ротангите!
Вдигна пушката и се прицели в китаеца. Онзи подскочи от страх, направи най-дълбокия си поклон и извика:
— Чинг-леа [13]! И-лу-фу-зинг [14]!
После хукна от място, премина по дървото гурджун и в следващия миг се изгуби между стволовете на групата дхунатил.
— Тиен-пен-тзе [15]! — обади се белокореместият лао. — Той търчи там с фи-фоб в тялото! Дано всички крадци ги сполети същото!
— Yes! — ухили се мистър Шауър, докато прибираше часовника си.