Много хора оценяваха това отсрочване на лекарските задължения в неопределеното бъдеще като зловещо дезертьорство, като обещание за спасение без никаква гаранция, за неговото изпълняване. То обаче бе прецедент в медицината, едновременно окончателен и граничен, но не първи. Нали първите присаждания на маймунски сърца на смъртно болни хора също бяха предизвикали реакция на възмущение и ужас. Впрочем при изследване мнението на водачите бе установено колко скромни надежди свързват те с витрификационната апаратура. Професията им беше нещо ново; стаилата се в нея смърт — толкова стара, колкото всички човешки начинания. Докато крачеше с тежки стъпки по повърхността на Титан, и Ангус Парвис не мислеше за черната конструкция над главата му, нито за бутона, който сияеше като рубин под прозрачния похлупак. Пилотът излезе подчертано предпазливо на бетонната плоча на космодрума, за да изпробва диглатора на нея. Веднага се върна отдавна познатото му усещане, че е едновременно лек и тежък, освободен и притеснен, бавен и бърз — единственото що-годе близко сравнение дават усещанията на плувеца под вода, на който водата отнема тежестта на тялото, но течната среда му оказва толкова по-голямо съпротивление, колкото по-бързо би искал да се движи той. Прототипите на планетните машини незабавно отиваха на бунището след няколко часа работа, защото все още им липсваха ограничители на подвижността. Ако новак направи няколко крачки с гигантоход, добива впечатлението, че работата е фасулски прости и затова, щом рече да изпълни някоя проста задача, да речем, да положи гредите върху зидарията на някоя сграда, ще бутне стената и ще огъне гредите, преди още да е осъзнал какво става. Но и машината с ограничители може да подведе неопитния водач. Стойностите на пределните натоварвания се отчитат толкова лесно, колкото се чете учебник по каране на ски, никой обаче не е станал шампион по слалом благодарение на такова четиво. Овладял вече хилядниците, и то добре, Ангус почувствува по слабото в началото ускорение на крачките, че подчиненият му гигант има почти два пъти по-голяма маса. Както си висеше в остъклената кабина като паяк в странна мрежа, той веднага забави движението на краката и дори спря, за да се заеме умишлено бавно с гимнастика на място. Пристъпваше от крак на крак, като навеждаше корпуса встрани, и едва след това обиколи няколко пъти ракетата си.
Сърцето му биеше по-бързо от обикновено, но всичко мина без грешки. Виждаше голата равнина, изглеждаща кафеникава в стелещата се ниско мъгла, далечните линии от лампи, обозначаващи границите на пистата, а под контролната кула — дребната фигурка на Госсе, същинска мравка в далечината. Обгръщаше го приглушен, ненатрапчив шум, в който ушите му, привикващи с всеки миг по-добре да различават звуците, долавяха басовия фон на главните двигатели — ту ускоряващи се до тихо пеене, ту мъркащи сякаш с лек укор, когато спираше рязко изхвърлените напред стотонни крака. Вече улавяше хоровия зов на хидравликата. Чрез хилядите тръбопроводи маслото оказваше натиск в цилиндрите, та буталата равномерно да вдигат, сгъват и поставят на бетона всеки крайник, обут в танк. Долавяше и нежния рефрен на жироскопите, които автоматично му помагаха да запази равновесие. Когато веднъж нарочно се опита да направи по-остър завой, кабината му се оказа недостатъчно повратлива за маневреността на двигателите, и макар те да избухнаха послушно в пълна мощност, гигантът се залюля, при все че не излезе от контрола на Ангус, който моментално намали радиуса на завоя и така го смекчи.
После той започна да си играе, като вдигаше каменните блокове отвъд бетонираната плоскост; когато захапваше с челюстите на диглатора тези отломъци, с пронизително стържене се разхвърчаваха искри. Още преди да мине един час, той се почувствува сигурен в своя диглатор. Върна се познатото му състояние, което опитните хора наричат „врастване на човека в гигантохода“. Границите между него и машината изчезнаха, а движенията й станаха негови собствени движения. За да приключи с тренировката, той се покатери, и то доста високо, по каменистия склон. Сръчността му беше вече толкова голяма, че по грохота на натрошените камънаци под краката на диглатора той разбираше още колко би могъл да иска от колоса, станал му през последния час близък. Слезе към мътно блещукащите линии на космодрума и едва тогава сякаш игла промуши чувството му за блажено удовлетворение — спомни си за предстоящата експедиция, както и това, че Пиркс и останалите двама, затворени в точно такива Гиганти, не само са затънали, но и са изчезнали в голямата депресия на Титан. Без сам да си дава сметка защо го прави — дали за допълнително упражняване или за сбогуване, — обиколи по спирала кораба, с който бе долетял тук, и проведе кратък разговор с Госсе. Началникът на космодрума стоеше заедно с Лондон зад прозореца на кулата. Парвис ги виждаше, чу, че няма нищо ново за изчезналите и на раздяла вдигна високо желязната десница. Може би някой би преценил този жест като патетичен или дори шутовски. Но той го предпочиташе пред всички думи. Предпазливо направи пълен завой назад, включи единствения монитор под тавана с холографското изображение на областта, през която трябваше да мине, с индикатора на азимута върху очертания път за Граал и потегли на път с дванайсетметрови крачки.