А именно: как тази покрайнина му навяваше — и не само на него! — асоциации със сън, със страната на халюцинациите и безумието на сразената красота. Думите, че това е зона, в която природата сънува, като осъществява своето ужасяващо великолепие, своите необуздани кошмари някак си директно, пренебрегвайки каквато и да било психика, в монолитната твърдост на материалните формации, тези думи сами му идваха на устата. Наистина, също като насън, каквото и да съзреше, му се струваше едновременно чуждо и абсолютно свое, непрекъснато му приличаше на нещо и в следващия миг упорито бягаше от тази прилика, непрекъснато му се струваше грандиозна безсмислица, прикриваща някакъв тънък намек и двузначен смисъл; наистина тук всичко сякаш от векове започваше отначало със забележителна прецизност, но никога не можеше да приключи, да се реализира напълно, да се реши да достигне финала — тоест собственото си предназначение.
Тъй размишляваше, замаян и от обкръжението, и от собствените си мисли, защото нямаше обичая да философствува. Слънцето вече беше останало зад гърба му, сега сянката му го изпреварваше и му беше тръпнещо странно да открива в движението на тази ръбеста, хвърляна далече напред сянка нейната механична и същевременно своята собствена, човешка природа — силуетът на безглавия робот се люлееше като кораб в ход, но едновременно с това притежаваше присъщи само на човека движения и ги демонстрираше поради огромното увеличение с ужким подчертано покорство. Действително, не за първи път виждаше това, почти двучасовото придвижване по оброчището обаче някак окрили или изостри въображението му. Вече не съжаляваше, че от Рьомбден сви малко по на запад и загуби радиовръзката с жителите на кратера. От радиосянката щеше да, излезе на трийсетата миля — значи наскоро, — но сега предпочиташе да бъде сам, освободен от стереотипните въпроси и стандартните отговори.