От изхода на тунела го делеше дълга около миля равнина, черна, сякаш посипана със сажди. На нея пак можеше да чуе Госсе. Той премълча за удара в скалата, а Госсе му съобщи, че след прохода Големи нос, по средата на пътя, Граал ще поеме радиовръзката. Там започваше третата, последна част на пътя.
Краката на диглатора затънаха до над коленете в черния прах, застлал равнината между двете гърбици на планината. Той крачеше бързо и уверено в ниските черни кълба към почти вертикалните стени на прохода. Стигна до него по отломъци с гладки като стъкло стени, стопени от слънчевата жар на експлозиите. Мачкани от иридиевите подметки на диглатора, тези твърди като диамант отломъци се трошеха с грохота на изстрели. Дъното на прохода обаче бе гладко като маса. Ангус вървеше между опушените стени сред гръмотевичното ехо от стъпките, които бяха станали негови собствени: беше се слял с машината и тя бе неговото телесно увеличение. Попадна в дълбок мрак, толкова внезапен и така непрогледен, че трябваше да запали фаровете. Тяхната живачна светлина се бореше в кълбетата от подскачащи между колоните на скалната паст сенки със студеното, ръждиво, недружелюбно зарево на небето, просветващо в изхода на прохода, който с приближаването до него изглеждаше все по-голям. На последната отсечка проходът се стесняваше, сякаш не желаеше да пропусне великана, сякаш той щеше да се заклещи с ръбестите си рамене в стесняващия се комин, ала това бе илюзия — от двете страни оставаха по няколко метра празно място. Друг е въпросът, че той намали скоростта, понеже „Полукс“ се клатеше все по-силно настрана при все по-бързия ход, което не можеше да се избегне. Патешкият ход при ускоряване следваше от законите на динамиката на масите при голяма скорост и инженерите не бяха успели да преодолеят напълно големите въртящи моменти. Последните триста метра извървя по все по-стръмния склони като поставяше внимателно стъпала и се навеждаше от своята високо окачена кабина, за да вижда по-добре къде стъпва кулообразният крак. Така се увлече в това взиране, че когато го озари отвсякъде светлина, вдигна глава и видя съвсем друг неземен пейзаж.
Големи нос господствуваше над бяло-червеникавия океан от облачни къдели, самотен, черен, издължен, единствен на небето по целия хоризонт. Ангус разбра защо някои го наричат Пръст божи. Забави крачка, спря се сред заобикалящото го великолепие и направи опит да долови — при сниженото пеене на турбините — гласа на Граал. Не чу нищо и затова сам започна да го зове, ала той пак не се обади. Все още беше в радиосянката.
Тогава стана нещо странно. Преди време контактът с космодрума му беше някак си неприятен, някак си му пречеше, може би защото не в думите, а в гласа на Госсе улавяше тревога и известно недоверие дали ще се справи, и тази тревога прикриваше своеобразно желание за покровителство, неприемливо за него. И ето че сега, когато остана наистина сам, тъй като нито човешки глас, нито автоматичното пулсиране на радиомаяка от Граал можеха да го подкрепят в безбрежната, бяла пустош, вместо облекчението на свободата той почувствува такава несигурност, каквато би изпитал човек, попаднал в изпълнен с чудеса дворец, който няма намерение да напуска, но вижда как дверите му; гостоприемно разтворени преди, сега сами се затварят. Упрекна се, нямаше основание за това близко до страха настроение, и заслиза към повърхността на морето от облаци по не много стръмен, но на места заледен склон, към Големи нос, черен, стигащ до небесата и свит като истински пръст, призоваващ го към себе си.
Веднъж-дваж стъпалната плоча на гигантохода се подхлъзна с глухо скърцане и избута надолу лавина от изтръгнати от ледения обков камъни, без тези подхлъзвания да го застрашават с падане. Трябваше само да поставя краката така, че всяко стъпало да се забива с шиповете на петата във фирновата черупка, но сега вървеше по-бавно отпреди. Слизаше по изгърбения склон между два жлеба, тупаше с нозе настойчиво и подчертано, фонтани от ледени частици тропаха по защитата на прасците и по наколенниците и водачът все по-често поглеждаше напред, далече в долината, чието дъно се провиждаше през проредялата мъгла, а колкото по-ниско слизаше, толкова повече черният пръст на Големи нос се извисяваше горе над далечните, млечносияйни облаци. Така стигна до зоната на пухкавите облаци. Носеха се равномерно и бавно като по невидима вода, вече го обмиваха чак до бедрата, над кратера на ханша; един го обви заедно с кабината, но изчезна като издухан. Черният пръст още няколко мига се провиждаше над пухкавата белота — като скално мачете, стърчащо над арктически океан, неподвижно сред пяната и ледените блокове, след което изчезна като от очите на гмуркач, спуснал се на морското дъно. Ангус спря и се ослуша, защото му се стори, че чува прекъснат, слаб, писклив тон. Обърна няколко пъти диглатора наляво и надясно, докато този протяжен напее зазвуча еднакво ясно и в двете му уши. Чуваше не самия Граал, а насочващия радиомаяк на Граал. Трябваше да върви право към него, а ако се отклонеше, писукането щеше да се раздвои в зависимост от отклонението: ако минеше прекалено надясно, към пагубната депресия, би чул в дясното си ухо предупреждаващо скимтене, а ако се отклонеше в противоположна посока, към непроходимите плътни скали, сигналът би се отзовал с не така тревожен, ала също предупреждаващ за грешката бас. Крачкомерът отчиташе стотната миля. Беше оставил зад гърба си по-голямата част от пътя, технически по-трудна. По-късата, по-коварната беше пред него, обвита в мъгливата безпределност. Сега плътните облаци тъмнееха високо, видимостта достигаше неколкостотин метра, а анероидът го уверяваше, че тъкмо тук се простира същинската синклинала на депресията и по-точно — нейните некриещи изненади гранични зони. Той вървеше, като се осланяше еднакво и на слуха, и на зрението си, понеже околността се белееше от снега — въглероден двуокис, естествено, и анхидриди на други втвърдени газове. Нарядко изпод белотата им стърчаха морени, следи от ледника, който някога се бе спуснал в планинската падина от север, бе я задълбочил на юг с пълзящото си туловище, бе я преорал, бе откраднал от дънния лед скални отломъци, а после, отстъпвайки или топейки се от магменото нагряване, идващо от глъбините на Титан, при хаотичното си отстъпление бе изплюл и захвърлил морените.