Ландшафтът се промени, все едно че разгъна долу зимен ден и го покри с тъмната от облаци нощна страна. Ангус вече нямаше за другар дори собствената си сянка. Стъпваше уверено, поръсените с кристалчета железни обувки затъваха в снега, а в панорамните огледала за обратно гледане можеше да види собствените си следи, достойни за някой тиранозавър, онзи най-голям от двуногите мезозойски хищници, и чрез тези меркания проверяваше дали оставяната диря е достатъчно праволинейна. От известно време обаче имаше усещане за нещо странно, което се мъчеше да прогони като невъзможно: струваше му се, че не е сам в кабината, че зад гърба му стои друг човек, дъхът му издаваше неговото присъствие. Накрая Ангус бе така завладян от това заблуждение — а нямаше съмнение, че се отнасяше за илюзия, породена може би от умората на слуха, притъпен от монотонните радиосигнали, — че задържа дъх. Тогава онзи въздъхна — провлачено и ясно. И дума не можеше да става за заблуждение. Ангус се втрещи, препъна се, колосът се залюля. Той го изправи, датчиците примигваха, турбините виеха. Намали скоростта и тръгна все по-бавно, докато се спря.
Онзи престана да диша. Значи все пак е било отзвук от машинния кладенец на диглатора? Изправен, плъзна поглед по цялата околност. Върху безкрайните снежни простори съзря тънка ивичка, удивителен знак, нарисуван с туш върху белотата, там, където светлият фон не разкриваше дали е от навети преспи или от облаци. Макар никога да не бе виждал гигантоход в подобно зимно обкръжение от разстояние една миля, Ангус бе сигурен, че вижда Пиркс. Тръгна незабавно към него, без изобщо да го е грижа за все по-пронизителното раздвоява-нека сигнала в слушалките. Ускори ход. Черният знак досами стената на белотата бе вече фигурка, която се мърдаше поради неговата бърза крачка. След петнайсетина минути започнаха да се разкриват истинските му размери. Делеше ги половин миля, малко повече може би. Защо мълчеше, защо не го извика с предавателя? Ангус не знаеше, но го беше страх. Взираше се, докато очите му се насълзиха, вече различаваше в остъклената кабина, сърцето на колоса, увисналото като паяк в паяжината си дребно човече. Следваше го и двамата вървяха, оставяйки подире си дълги шлейфове от прах, като кораби, подир които се влачи разпенената диря на фарватера. Ангус го настигаше и в същото време концентрираше вниманието си върху онова, което ставаше пред тях, а там несъмнено нещо ставаше, защото в далечината се вълнуваше, плискаше и кълбеше вихрушка, по-сияйна от белотата на снега. Това беше зоната на студените гейзери. Тогава той се провикна към човека, когото гонеше, извика втори, трети път, а когато онзи, вместо да отговори, ускори крачка, като че се опитваше да избяга от своя спасител, Ангус направи същото, понесе се напред с все по-разлюляно туловище и размахани до ръба на гибелта ръце. Крачкомерът-трепереше до червената граница — 48 мили в час. Ангус призоваваше беглеца с пресипнал от вълнение глас, който изведнъж замря на устните му, понеже черният силует набъбна, разшири се, удължи се, контурите му се замазаха и той вече виждаше не човека в диглатора, а собствената си сянка, разплуваща се в безформено петно, докато се разнесе и изчезна. Беше сам и се беше опитвал да гони самия себе си — доста рядък феномен, познат и на Земята като призрак на Брокен в Алпите. Собственото изображение, увеличено на фона на облаците. Не той, а тялото му, разтърсено от разкритието, изпълнено с горчиво разочарование, напрегна всички мускули, задъха се в горчив прилив на ярост и отчаяние, поиска да се спре като заковано, веднага, незабавно й тогава в разнеслия се от търбуха на колоса рев той политна напред. Датчиците блеснаха като облени с кръв от разрязани вени. Диглаторът цял завибрира, подобен на кораб, ударил се в подводна скала, корпусът се наведе от ускорението и ако Ангус не го бе задържал, ако не го бе извел от накланянето чрез серия от все по-забавени крачки, навярно би рухнал на земята. Хоровият протест на така рязко пренатоварените агрегати се укроти, а той, като усещаше, че по лицето му текат сълзи на разочарование и гняв, застана на разкрачените крака, дишайки ускорено, сякаш сам бе пробягал с такова усилие последните километри. Дойде на себе си, изтри с меката външна част на ръкавицата потта, напоила веждите му; огромната лапа на гигантохода увеличи този инстинктивен жест, вдигна се, закри прозореца на кабината с могъщата мишница и прасна с трясък излъчвателя, разположен на безглавите плещи. Бе забравил да изключи ръкавицата от веригата на управлението! Тази поредна идиотска постъпка го свести окончателно. Обърна се, за да се върне по собствените следи, понеже насочващите тонове на сигнала се бяха разстроили заедно с всичко останало. Трябваше да се върне на маршрута, да върви по него, докогато е възможно, а ако го заслепи вихрушка, долетяла от зоната па гейзерите — бе запомнил как изглежда тя от видяното при гонитбата, — да повери съдбата си на излъчвателя. Откри мястото, където фатаморганата го бе заслепила с огледалото от облаци и газове до пълно загубване на ориентацията. А може би бе изглупял по-рано, когато имаше не оптична, а слухова халюцинация, и бе престанал да сравнява подавания по радиото маршрут с означения на картата в кабината? Там, където го бе отвлякло собственото отражение, не много далече от означения път — според крачкомера всичко на всичко десет мили, — според картата нямаше никакви гейзери. Фронтът им се простираше доста по на север — според последното проучване на терена, отразено на картата. Въз основа на донесени на въздушното и радарното разузнаване и на направените от ОРПАС снимки Марлин бе наредил да изместят маршрута от Рьомбден до Граал, така че да заобикаля далеч на юг, през неудобната, но сигурна синклинала на депресията — засипвана от снега на гейзерите, но никога незавладявана от тях. В най-лошия случай повърхността на тази долина можеше да се окаже затрупана с преспи от въглероден двуокис, мощността на диглатора обаче бе достатъчна, за да преодолее дори петметрова преспа, а ако все пак затънеше, щеше да уведоми Граал, за да изпратят безлюдни булдозери от мините. Трудността идваше от тона, че не се знаеше къде са изчезнали един след друг трите гигантохода — депресията позволяваше да се поддържа по стария маршрут непрекъсната радиовръзки, докато късите вълни не достигаха южната синклинала директно, а поради липсата на атмосфера на Титан нямаше как да се използуват отразените вълни. Налагаше се да бъдат използвувани спътникови ретранслатори, но преди седмица Сатурн се бе намесил и тук в играта, като заглушаваше с опашката на своята бурна магнитосфера всички други емисии освен лазерната, а лазерите на Граал, които действително пробиваха облаците и достигаха по този начин до спътниците, не можеха да преобразуват светлинните в радиоимпулси, защото не притежаваха вълнови преобразуватели с толкова широк диапазон. В състояние бяха наистина да колимират приеманите светлинни сигнали и да ги изпращат в депресията, но без резултат за съжаление. За да се пробия! гейзерните бури, лазерите се нуждаеха от мощност, която би стопила огледалата на спътниците. Огледалата б