т белотата на снега. Това беше зоната на студените гейзери. Тогава той се провикна към човека, когото гонеше, извика втори, трети път, а когато онзи, вместо да отговори, ускори крачка, като че се опитваше да избяга от своя спасител, Ангус направи същото, понесе се напред с все по-разлюляно туловище и размахани до ръба на гибелта ръце. Крачкомерът-трепереше до червената граница — 48 мили в час. Ангус призоваваше беглеца с пресипнал от вълнение глас, който изведнъж замря на устните му, понеже черният силует набъбна, разшири се, удължи се, контурите му се замазаха и той вече виждаше не човека в диглатора, а собствената си сянка, разплуваща се в безформено петно, докато се разнесе и изчезна. Беше сам и се беше опитвал да гони самия себе си — доста рядък феномен, познат и на Земята като призрак на Брокен в Алпите. Собственото изображение, увеличено на фона на облаците. Не той, а тялото му, разтърсено от разкритието, изпълнено с горчиво разочарование, напрегна всички мускули, задъха се в горчив прилив на ярост и отчаяние, поиска да се спре като заковано, веднага, незабавно й тогава в разнеслия се от търбуха на колоса рев той политна напред. Датчиците блеснаха като облени с кръв от разрязани вени. Диглаторът цял завибрира, подобен на кораб, ударил се в подводна скала, корпусът се наведе от ускорението и ако Ангус не го бе задържал, ако не го бе извел от накланянето чрез серия от все по-забавени крачки, навярно би рухнал на земята. Хоровият протест на така рязко пренатоварените агрегати се укроти, а той, като усещаше, че по лицето му текат сълзи на разочарование и гняв, застана на разкрачените крака, дишайки ускорено, сякаш сам бе пробягал с такова усилие последните километри. Дойде на себе си, изтри с меката външна част на ръкавицата потта, напоила веждите му; огромната лапа на гигантохода увеличи този инстинктивен жест, вдигна се, закри прозореца на кабината с могъщата мишница и прасна с трясък излъчвателя, разположен на безглавите плещи. Бе забравил да изключи ръкавицата от веригата на управлението! Тази поредна идиотска постъпка го свести окончателно. Обърна се, за да се върне по собствените следи, понеже насочващите тонове на сигнала се бяха разстроили заедно с всичко останало. Трябваше да се върне на маршрута, да върви по него, докогато е възможно, а ако го заслепи вихрушка, долетяла от зоната па гейзерите — бе запомнил как изглежда тя от видяното при гонитбата, — да повери съдбата си на излъчвателя. Откри мястото, където фатаморганата го бе заслепила с огледалото от облаци и газове до пълно загубване на ориентацията. А може би бе изглупял по-рано, когато имаше не оптична, а слухова халюцинация, и бе престанал да сравнява подавания по радиото маршрут с означения на картата в кабината? Там, където го бе отвлякло собственото отражение, не много далече от означения път — според крачкомера всичко на всичко десет мили, — според картата нямаше никакви гейзери. Фронтът им се простираше доста по на север — според последното проучване на терена, отразено на картата. Въз основа на донесени на въздушното и радарното разузнаване и на направените от ОРПАС снимки Марлин бе наредил да изместят маршрута от Рьомбден до Граал, така че да заобикаля далеч на юг, през неудобната, но сигурна синклинала на депресията — засипвана от снега на гейзерите, но никога незавладявана от тях. В най-лошия случай повърхността на тази долина можеше да се окаже затрупана с преспи от въглероден двуокис, мощността на диглатора обаче бе достатъчна, за да преодолее дори петметрова преспа, а ако все пак затънеше, щеше да уведоми Граал, за да изпратят безлюдни булдозери от мините. Трудността идваше от тона, че не се знаеше къде са изчезнали един след друг трите гигантохода — депресията позволяваше да се поддържа по стария маршрут непрекъсната радиовръзки, докато късите вълни не достигаха южната синклинала директно, а поради липсата на атмосфера на Титан нямаше как да се използуват отразените вълни. Налагаше се да бъдат използвувани спътникови ретранслатори, но преди седмица Сатурн се бе намесил и тук в играта, като заглушаваше с опашката на своята бурна магнитосфера всички други емисии освен лазерната, а лазерите на Граал, които действително пробиваха облаците и достигаха по този начин до спътниците, не можеха да преобразуват светлинните в радиоимпулси, защото не притежаваха вълнови преобразуватели с толкова широк диапазон. В състояние бяха наистина да колимират приеманите светлинни сигнали и да ги изпращат в депресията, но без резултат за съжаление. За да се пробия! гейзерните бури, лазерите се нуждаеха от мощност, която би стопила огледалата на спътниците. Огледалата бяха изведени в орбита, когато Граал едва пристъпваше към работа, и вече бяха корозирали частично и се бяха позамъглили, та поглъщаха твърде голяма част от лъчевата енергия, вместо да отразяват 99 процента от нея. В този възел от недоглеждания, зле разбрана икономия на средства, бързане, транспортни закъснения и обикновена глупост, присъщи на хората навсякъде, следователно и в Космоса, бяха попаднали един след друг изчезналите гигантоходи. Твърдата почва на южната синклина беше последната надежда. Не след дълго Ангус щеше да се убеди дали тя наистина е така твърда. Ако бе разчитал да открие следи от предшествалите го водачи, оптимизмът му бързо се изпари. Придвижваше се съгласно азимута и му вярваше — теренът се издигаше, докато го изведе от фъртуната. Отляво се виждаха потъналите в облаци, оголени от снега склонове от стара магма. Отминаваше ги внимателно. Вървеше по скални отломъци, пресичаше заледени жлебове с мехури незамръзнал газ в леда. Когато веднъж, че и втори път желязното стъпало проби ледената черупка и пропадна в дълбоката пустота, шумът на двигателите изчезна, а ушите на Ангус се изпълниха с такъв грохот и трясък, какъвто навярно чува вахтовият на ледоразбивач, атакуващ с гръм и трясък полярните тороси. После, преди да продължи, той грижливо огледа извадения от пукнатината крак и толкова дълго се тутка, че радиодуетът с еднакъв тембър и височина на тона заекна. Левият глас се извиси в писък, а десният слезе в бас. Завъртя се и тоновете зазвучаха еднакво. Пред него се разкриваше доста широк преход между грамадите ледени плочи, за които знаеше, че не са от лед, а от замръзнали въглеводороди. Заслиза по сухия, едрозърнест пясък с възможно най-бавна крачка, тъй като хиляда и осемстотинтонната маса на гигантохода напираше надолу. Вулканичните стени в облачната завеса разкриха изгледа към долината и вместо сигурна почва той видя Бърнамския лес2.