Сигурно хиляда отверстия бълваха едновременно в отровната атмосфера от тесните си гърла струи разтвор на амониеви соли. Амониевите радикали, поддържани в свободно състояние от ужасяващото налягане под скалите, се стрелваха кипящи към тъмното небе, където се превръщаха в непрогледни облаци. Ангус знаеше, че до него не могат да достигнат, експертите изключваха такава възможност, но не за тях мислеше той: налагаше се или веднага да се върне към Рьомбден, или да продължи подир водещото го пеене — невинно, но коварно като песента на сирените за Одисей. Мръсножълтите облаци се носеха лениво и тежко над цялата депресия, за да се изсипят в странен, лепкав, разтеглив сняг, който при настиването си образуваше Бърнамския лес. Така го бяха нарекли, понеже вървеше. Впрочем това не бяха никакви гори и само от голямо разстояние приличаха на засипан със сняг девствен лес. Ожесточената игра на химичните радикали, непрекъснато подхранвана с нови подкрепления — всяка отделна група гейзери изригваше със собствен, равномерен ритъм, — образуваше крехка порцеланова джунгла с височина до четвърт миля поради слабата гравитация: разклонения и гъсталаци от стъклоподобна белота, натрупвания в поредни пластове, докато накрая най-долните не издържаха устремилия се на възбог масив от дантелени стебла и пропадаха с провлачен, стържещ грохот като смазван от земетресение планетен склад за порцелан. Впрочем точно така някой безгрижно бе нарекъл тези пропадания в Бърнамския лес, чието главозамайващо и невинно зрелище можеше да се наблюдава само от птичи полет, по-точно — от вертолет. И отблизо „гората“ на Титан изглеждаше ефимерна конструкция, дантелена и бялопенеста, тъй че не само гигантоход, но и човек в скафандър би могъл да премине през замръзналото й руно, при все че не беше лесно да се пробива път през тази по-лека от пемза втвърдена пяна, нещо средно между бухнала при заледяването снежна каша и изплетен от най-фини порцеланови нишки дантела. Бързо не, но все пак можеше да се върви напред, защото тази грамада представляваше истински замръзнал облак, образуван от жилките на паяжини във всички оттенъци на белотата — от седефеноопалова до ослепително млечна. Да, в тази гора можеше да се върви, но никога не се знаеше дали тъкмо тази област не се намира на границата на издръжливостта и дали няма да пропадне, погребвайки друмника под неколкостотинметрова завивка от самотрошаща се стъклария, ситна и лека като пух.
Още преди това, докато беше по маршрута, бялото сияние откъм тази страна, като пред изгрев-слънце, подсказваше близостта на белите гори, все още скрити зад черната козирка на планинския склон. Сиянието приличаше на светлината, разстилаща се върху облаците на земния северен океан, когато корабът, все още плуващ в открити води, вече наближава ледените полета.