Ангус отиваше на среща с леса. Впечатлението, че се намира на кораб или по-точно — че той самият е кораб, — се засилваше от равномерното поклащане на носещия го великан. Докато слизаше по стръмния склон, той обхващаше с поглед хоризонта, обрисуван със светлата линия на долината, а от високото лесът напомняше сплескан към земята облак, цялата повърхност на който се издува, раздвижвана от непонятно лазене. Гигантоходът вървеше с клатушкане, а облакът пред него растеше като чело на континентален ледник. Ангус вече различаваше изхождащите от него дълги, криволичещи улеи, подобни на невъобразимо бавно свличащи се снежни лавини. Когато само неколкостотин метра го деляха от снежнобелите сводове, в тях се откроиха зеещи отвори — като входове на пещери или животински леговища. Тъмнееха сред лъскавата плетеница на пухкавите клончета и косматите стволове от наполовина мътно и наполовина бяло стъкло, а после под железните му стъпала захрущяха остри, чупливи отломъци, хрупащи при всяка крачка. Радиодуетът продължаваше да го уверява, че върви в правилна посока. И той продължаваше напред, дочувайки през шума на двигателите, които увеличаваха оборотите, за да преодоляват нарастващото съпротивление, дрезгавото хрущене на смачквания от коленете и корпуса гъсталак; отърси се от първоначалното напрежение, в сърцето му не остана ни капчица страх, но се загнезди отчаяние, защото разбираше, че по-скоро би открил игла в купа сено, отколкото поне един от изчезналите тук. В тази гъста плетеница не оставаха никакви следи от преминаване — непрекъснато изригващите гейзерни фонтани подхванаха облака и всяка дупка, всеки проход тутакси се запълваше като зарастваща рана. Той проклинаше в себе си красотата наоколо, може би единствена в света. Този, който я бе назовал със заемка от Шекспир, навярно е бил естет, но на Ангус в диглатора не му беше до подобни асоциации. Поради знайни и незнайни причини Бърнамският лес на Титан ту отстъпваше, ту настъпваше към вътрешността на депресията, по хилядите, десетките хиляди нейни хектари. Самите гейзери в него не бяха особено опасни, тъй като се забелязваха отдалече, още преди да изригнат във вибриращи на небосклона газови стълбове, втвърдени от подземното налягане, а грохотът им, толкова гръмогласен и толкова ужасяващо свистящ, сякаш в родилни мъки стене от болка или ярост самата планета, раздрусваше повърхността и с роденото торнадо, посипващо околността с подрипваща, трошаща се, хвърчаща стъклена плетеница. Човек би трябвало да има извънредно лош късмет, за да попадне в отвора на гейзер, изпаднал в моментно мъртвило между две поредни изригвания. Лесно беше да се заобикалят на безопасно разстояние онези, които известяваха за активността си с пронизителен свистящ грохот и разклащане на околните образувания, на тяхната потрепваща, предсмъртна белота. Затова пък неочакваното избухване, дори не съвсем близко, най-често предизвикваше гигантско пропадане.
Ангус почти бе залепил лице до бронираното стъкло и гледаше навън, поставяйки бавно-бавно крак след крак. Виждаше млечнобелите дънери на застиналите вертикално струи, виждаше как по-нагоре те се разклоняват в примигваща мрежа; плътни и масивни бяха само в долната си част. А върху вледенената джунгла над повърхността растяха следващите, които замръзваха в скелетоподобни и паяжиноподобни израстъци, пашкули, гнезда, фалшиви плавуни, хриле, изтръгнати от рибешките тела, ала все още дишащи — всичко, навсякъде, сред суграшица, се разпълзяваше и обвиваше: от дебелите висулки поникваха тънки бодливи филизи, свързваха се в спирала, отлагаха се, стичаха се, пак се наслагваха в замръзващото, непрестанно ръсещо от незнайни висоти лепкаво мляко. Нито една възникнала на Земята дума не би могла да изрази тази дейност в бялото, измито от сенки, светло мълчание, в тази тишина, в която се таеше далечно още, едва сега будещо се мъркане — свидетелство за подземния прилив, нагнетяван в комините на гейзерите, и когато Ангус се спря, ослушвайки се откъде иде този нарастващ шум, забеляза как Бърнамският лес е започнал да го поглъща. Не се бе приближил до него като гората в „Макбет“, а като че ли отникъде, от самия въздух, тук съвършено неподвижен, се оформяха микроскопични снежинки, които не падаха, а се появяваха изневиделица върху тъмните плочи на бронята, върху заварките на раменните дискове; вече цялата горна част на корпуса бе облепена с този сняг, който губеше приликата си със сняг, защото не падаше покорно върху металните плоскости на корпуса, не се събираше в неговите вдлъбнатини, а се лепеше по тях като бял сироп, покълваше, пускаше млечновлакнести пипалца и преди Ангус да се озърне, бе вече обрасъл със снежен кожух — изтегляйки се в игра със светлината, той покри корпуса на диглатора и го превърна в огромно бяло наметало, в странен снежен човек. Тогава Ангус леко, но рязко се дръпна и ето че замръзналите отломки по железните му крайници се строполиха в огромни парчетии и се разцепиха при падането на купчини фини трески. Светлината изтръгваше от нетрайния кипящ въртоп фантасмагорични форми и дразнеше очите, без да осветява повърхността, затова едва сега Ангус оцени истинската полза от включения излъчвател. Неговият невидим пламък прогаряше в гъсталака тунел, в който той вървеше. Ту отдясно, ту отляво от вкопчените ниско облаци се донасяше като артилерийски изстрел скотът на газовите изригвания, а в един момент наблизо пробяга бясно разтърсена, удряща като бич, пухкава китка на недалечен гейзер. Неочаквано отрупаната със сняг гора се разреди и разкри нещо като планинска поляна под издут като мехур купол от клони. В средата лежеше черна грамада, която разкриваше дъната на усуканите железни стъпала и извъртения настрана корпус, скъсен в перспективата и приличен на заседнал на плитчина разбит кораб. Левият горен крайник бе прострян между белите стволове, китката му бе изчезнала в гъстия храсталак, а десният бе смачкан от корпуса при падането. Железният великан се бе сгромолясал превит, ала сякаш още не бе победен докрай — сняг имаше само по заскрежените крайници. Над грамадата на туловището въздухът неуловимо потрепваше, нагряван от все още излъчената отвътре топлина. Парвис стоеше като вкаменен пред гиганта-близнак и не смееше да повярва на очите си: станало бе невероятно чудо, срещата се беше осъществила. Понечи да се обади и в същия миг забеляза едновременно две неща: под рухналия диглатор се бе разтекла нашироко локва от мазна жълтеникава течност от пукналите се хидравлични предавки, което означаваше най-малкото частично обездвижване. Освен това предното стъкло на кабината, приличащо на овален корабен прозорец, зееше строшено и от рамките стърчеха само изолационните възглавници. Изпълненият с мрак отвор издишваше пара, като че в агонията си гигантът не можеше да изпусне последното си дихание. Ужасяващ страх смени триумфа, радостта, смесената с благодарност изненада на пилота. Преди внимателно и бавно да се наведе над разрушената машина, му стана ясно, че кабината е празна. Неговият фар се плъзна по вътрешността с безразборно провиснали проводници с прилепнала за тях металическа кожа; без да може да се надвеси повече, той се помъчи да надникне във всички ъгли на изоставената кабина с надеждата, че катастрофиралият водач е оставил някакво съобщение, някакъв знак, преди да излезе в скафандъра си, ала откри само преобърнато сандъче с изсипали се от него инструменти и ключове. Доста дълго размишлява какво е могло да стане. Диглаторът би могъл да рухне при пропадане, а водачът, притиснат от свлачището, е разбрал, че всички опити да измъкне машината са безполезни и тогава е изключил системата на предпазителите, ограничаващи допустимата мощност, което е довело до спукване на тръбопроводите поради прекалено голямото налягане на маслото. Прозореца в кабината не е разбил той, нали би могъл да се измъкне през изхода в бедрото или през аварийния на гърба. Стъклото по-скоро се е строшило при пропадането, когато гигантоходът с рухнал „по корем“. Обърнал се е настрана при опитите да се противопостави на затрупалия го масив. Нахлуващата в кабината отровна атмосфера би убила човека по-бързо от студа. Значи пропадането не е сварило водача неподготвен. Още когато гъстата плетеница се е строполила върху машината, той е преценил, че диглаторът няма да устои, и е успял да облече скафандъра си. По този начин е бил принуден да разчита само на аварийното управление, след като е смъкнал от гърба си електронната кожа. Диглаторът му не разполагаше с високотоплинен излъчвател и той е направил единственото разумно нещо, което е можел да направи, това говореше добре за него. Взел е инструментите, пропълзял е в машинното отделение и като е установил, че няма да успее да поправи хидравликата с прекалено много спукани тръбопроводи и силен теч, е отключил двигателния механизъм от реактора и го е пуснал на почти пълна мощност. С основание е прежалил гигантохода, но макар че горещината на ядрения реактор изгаряла вътрешността на машинното отделение, а може би тъкмо поради това топлината го нагряла до червено, проникнала през бронирания корпус и разтопила затрупвщата го грамада. Така се е образувала пещерата с гладки к