атини, а се лепеше по тях като бял сироп, покълваше, пускаше млечновлакнести пипалца и преди Ангус да се озърне, бе вече обрасъл със снежен кожух — изтегляйки се в игра със светлината, той покри корпуса на диглатора и го превърна в огромно бяло наметало, в странен снежен човек. Тогава Ангус леко, но рязко се дръпна и ето че замръзналите отломки по железните му крайници се строполиха в огромни парчетии и се разцепиха при падането на купчини фини трески. Светлината изтръгваше от нетрайния кипящ въртоп фантасмагорични форми и дразнеше очите, без да осветява повърхността, затова едва сега Ангус оцени истинската полза от включения излъчвател. Неговият невидим пламък прогаряше в гъсталака тунел, в който той вървеше. Ту отдясно, ту отляво от вкопчените ниско облаци се донасяше като артилерийски изстрел скотът на газовите изригвания, а в един момент наблизо пробяга бясно разтърсена, удряща като бич, пухкава китка на недалечен гейзер. Неочаквано отрупаната със сняг гора се разреди и разкри нещо като планинска поляна под издут като мехур купол от клони. В средата лежеше черна грамада, която разкриваше дъната на усуканите железни стъпала и извъртения настрана корпус, скъсен в перспективата и приличен на заседнал на плитчина разбит кораб. Левият горен крайник бе прострян между белите стволове, китката му бе изчезнала в гъстия храсталак, а десният бе смачкан от корпуса при падането. Железният великан се бе сгромолясал превит, ала сякаш още не бе победен докрай — сняг имаше само по заскрежените крайници. Над грамадата на туловището въздухът неуловимо потрепваше, нагряван от все още излъчената отвътре топлина. Парвис стоеше като вкаменен пред гиганта-близнак и не смееше да повярва на очите си: станало бе невероятно чудо, срещата се беше осъществила. Понечи да се обади и в същия миг забеляза едновременно две неща: под рухналия диглатор се бе разтекла нашироко локва от мазна жълтеникава течност от пукналите се хидравлични предавки, което означаваше най-малкото частично обездвижване. Освен това предното стъкло на кабината, приличащо на овален корабен прозорец, зееше строшено и от рамките стърчеха само изолационните възглавници. Изпълненият с мрак отвор издишваше пара, като че в агонията си гигантът не можеше да изпусне последното си дихание. Ужасяващ страх смени триумфа, радостта, смесената с благодарност изненада на пилота. Преди внимателно и бавно да се наведе над разрушената машина, му стана ясно, че кабината е празна. Неговият фар се плъзна по вътрешността с безразборно провиснали проводници с прилепнала за тях металическа кожа; без да може да се надвеси повече, той се помъчи да надникне във всички ъгли на изоставената кабина с надеждата, че катастрофиралият водач е оставил някакво съобщение, някакъв знак, преди да излезе в скафандъра си, ала откри само преобърнато сандъче с изсипали се от него инструменти и ключове. Доста дълго размишлява какво е могло да стане. Диглаторът би могъл да рухне при пропадане, а водачът, притиснат от свлачището, е разбрал, че всички опити да измъкне машината са безполезни и тогава е изключил системата на предпазителите, ограничаващи допустимата мощност, което е довело до спукване на тръбопроводите поради прекалено голямото налягане на маслото. Прозореца в кабината не е разбил той, нали би могъл да се измъкне през изхода в бедрото или през аварийния на гърба. Стъклото по-скоро се е строшило при пропадането, когато гигантоходът с рухнал „по корем“. Обърнал се е настрана при опитите да се противопостави на затрупалия го масив. Нахлуващата в кабината отровна атмосфера би убила човека по-бързо от студа. Значи пропадането не е сварило водача неподготвен. Още когато гъстата плетеница се е строполила върху машината, той е преценил, че диглаторът няма да устои, и е успял да облече скафандъра си. По този начин е бил принуден да разчита само на аварийното управление, след като е смъкнал от гърба си електронната кожа. Диглаторът му не разполагаше с високотоплинен излъчвател и той е направил единственото разумно нещо, което е можел да направи, това говореше добре за него. Взел е инструментите, пропълзял е в машинното отделение и като е установил, че няма да успее да поправи хидравликата с прекалено много спукани тръбопроводи и силен теч, е отключил двигателния механизъм от реактора и го е пуснал на почти пълна мощност. С основание е прежалил гигантохода, но макар че горещината на ядрения реактор изгаряла вътрешността на машинното отделение, а може би тъкмо поради това топлината го нагряла до червено, проникнала през бронирания корпус и разтопила затрупвщата го грамада. Така се е образувала пещерата с гладки като стъкло стени, което говореше за високата температура на разрушената машина. Ангус провери дали версията му за катастрофата е правилна, докосвайки гърба на колоса с гайгеровите броячи. Веднага затракаха остро. Реакторът с бързи неутрони се бе разтопил от собствената висока температура и вероятно вече изстиваше, но външната броня бе и радиоактивна, и гореща. Следователно водачът е захвърлил безполезните инструменти, напуснал е гигантохода през счупения прозорец и е тръгнал направо през гората. Ангус напразно търси следи от него в разлятото масло, после обиколи металния труп и провери всички отвори в стените на блестящата пещера — достатъчно големи, за да пропуснат човек. Нищо. Невъзможно му беше да изчисли наум колко време е минало от катастрофата. Двамата водачи бяха изчезнали в гората преди три денонощия, а Пиркс — от двайсет до трийсет часа по-късно. Разликата във времето бе твърде малка, не даваше основания да се прецени чия е машината, на някой от граалските оператори или на Пиркс. Той стоеше жив в своята железария над мъртвата железария и хладнокръвно претегляше всички възможности. В някоя чупка на този стопен от горещината мехур несъмнено е зеел отворът на използувания от водача проход, след това обаче той се е запушил. Порцелановият белег би трябвало да е доста тънък. Ала от диглатора не би го забелязал. Ангус спря машината, преоблече се припряно в скафандъра, изтича, тропайки по стълбите, до люка в бедрото, плъзна се по стълбичката в крака и скочи върху стъклоподобната повърхност. Разтопената в свлачището пещера веднага му се видя по-голяма или като че ли той самият изведнъж се смали. Обиколи я покрай стените, почти шестстотин крачки. Приближаваше шлема си до по-прозрачните места, почукваше по тях, за съжаление бяха много, а когато започна да чука по една ниша между дебелите като дъбове дънери колони, нишата затрепера като прозоречно стъкло; а отгоре се посипаха парчета от свода. Изсипваха се в непрекъснат поток, после нещо изтрещя и върху Ангус рухна цял облак от леки плочи и стъклен прах. Той разбра, че всичко е напразно. Нямаше да открие труповете на онези, а и той самият бе попаднал в не особено приятна клопка. Пролуката, през която бе влязъл във вътрешността на разтопеното свлачище, вече се запълваше с бели висулки, втвърдяващи се като солни стълбове, но от сол неземна, понеже се разклоняваше в по-дебел от ствола клонак. Нямаше начин. Нещо повече, нямаше и време за размисъл, тъй като сводът пропадаше и вече почти докосваше купола на излъчвателя върху плещите на неговия диглатор, който се превръщаше в Атлас, понесъл върху тях цялата тежест на замръзващите във височина гейзерни изригвания. Без да си дава сметка кога и как, Ангус се намери обратно в кабината, полегнала вече леко заедно с корпуса, огъван милиметър по милиметър; облече електронното облекло и за миг се поколеба дали да включи излъчвателя. Но всичко, което можеше да направи тук, криеше непредсказуем риск — започналият да се топи свод можеше както да поддаде, така й да рухне. Той направи няколко крачки и откри досами черната развалина място, от което можеше да се засили; с пълна мощност се заби като таран в замръзналия проход — не за да избяга позорно, а за да излезе навън от стъклената гробница. После щеше да види какво ще прави по-нататък.