Пред тях се разкри Долината на мълчанието. Вървяха по дъното й по огромни камъни, между които зееха бездънни пукнатини.
— Дали наближаваме вече? — попита Гилелмо шепнешком, гласът му едва излизаше от пресъхналото гърло.
Дон Естебан му даде знак да мълчи. В един момент Гилелмо се спъна и ритна камък, който повлече подире си други. В отговор на този звук вертикалните стени на Долината на мълчанието забучаха и хиляди каменни мачетета рухнаха надолу. Дон Естебан, който тъкмо преминаваше под един сводест навес, придърпа приятеля си под това прикритие. Лавината ги настигна с грохот и премина като буря напред. След минута настана тишина. Дон Гилелмо имаше по главата си кръв — скално парче го бе одраскало. Другарят му свали ризата си, разкъса я на ивици и му превърза челото. Най-сетне, когато долината стана толкова тясна, че небето над тях не бе по-широко от река, видяха да тече по каменните отломъци ручей, чиято вода, прозрачна като шлифован диамант, се вливаше в подземно корито. Сега трябваше да нагазят до колене в бързия и леденостуден поток. Той подсичаше краката им с ужасна сила. Не след дълго обаче водата се отби встрани и те застанаха на сухия жълт пясък пред пещера с многобройни прозорци. Дон Гилелмо се наведе изтощен и забеляза как странно блести този пясък. Шепата, която поднесе към очите си, бе неимоверно тежка. Приближи ръка до устните и загриза онова, което изпълваше дланта му. Позна, че е пълна със злато. Дон Естебан си спомни думите на индианеца и огледа пещерата. В единия й край блестеше вертикален, замръзнал, напълно неподвижен пламък. Беше кристал, полиран от водата, а над него в скалата зееше отвор. През него просветваше небето. Той се приближи до прозрачния блок и надникна в дълбините му. Веднага съзря дълбоко вътре милиарди блуждаещи огънчета — главозамайващо сребърно зрелище. После му се стори, че всичко наоколо притъмнява, а вътре се разтварят големи късове брезова кора. Когато те изчезнаха, видя в самия център на кристалния блок, че някой гледа към него. Лице с цвят на мед, покрито с дълбоки бръчки, тесни като острие на нож очи. Колкото повече го гледаше, толкова по-ясно се различаваше все по-широката злобна усмивка. Дон Естебан изруга и удари с кинжала си в блока, но острието се плъзна по него безпомощно. Изкривеното в усмивка медно лице тутакси изчезна. Понеже дон Гилелмо май имаше треска, другарят му реши да държи в тайна видяното.
Продължиха нататък. Пещерата се разширяваше в мрежа от коридори. Избраха най-широкия и след като запалиха донесената факла, тръгнаха навътре. На едно място страничен коридор отвори черната си паст под краката им. От нея бълваше горещ като огън въздух. Трябваше да прескочат това място. Известно време пълзяха на четири крака, докато стигнаха до толкова тесен проход, че се наложи да запълзят. После пространството изведнъж се увеличи. Можеха да клекнат. Последната факла догаряше. Под краката им нещо изхрущя. Факлата все още хвърляше малко виделина. Бяха клекнали върху чакъл от чисто злато. Ала и това не им стигаше. След като бяха видели Устата на Мазумак и неговото Око, те искаха да видят и Утробата му. В един миг дон Естебан прошепна на другаря си, че вижда нещо. Гилелмо напразно надничаше през рамото му.
— Какво виждаш? — попита.
Краят на горящата осмолена факла вече пареше пръстите на Естебан. Той рязко се изправи: стените отстъпиха нейде далече, остана само дълбокият мрак, в който факлата дълбаеше червеникава пещера. Гилелмо видя другаря си да пристъпва напред, пламъкът в ръката му трепереше, хвърляйки гигантски сенки.
Неочаквано из дълбините изникна огромно призрачно лице, обърнато с очите надолу, увиснало във въздуха. Дон Естебан изкрещя. Това бе ужасен вик, но Гилелмо разбра думите. Неговият другар призоваваше Исус и неговата Майка, а хора като Естебан изричаха тези думи само очи в очи със смъртта. Когато екна викът, Гилелмо закри лице с ръцете си. После се разнесе гръм, обхвана го пламък и той загуби съзнание.
Мондиан Вантенеда се отпусна назад и мълчаливо се загледа някъде между фигурите на седналите хора, тъмни на фона на прозореца, чиито очертания, разсечени от триона на планините, лилавееха в падащия мрак.
— В горното течение на Аракерита индиански ловци на елени извадили трупа на бял човек, към чиито рамене била прикрепена издута от въздуха биволска кожа. Гърбът му бил разсечен, а ребрата счупени назад във форма на криле. Индианците се боели от войските на Кортес и искали да изгорят останките, но в селото им се отбил конен патрул на Понтерон, наричан Едноокия. Трупът бил закаран в лагера и в него разпознали дон Гилелмо. Дон Естебан никога не се върнал.