— Тогава откъде се знае тази история?
Гласът прозвуча като изскърцване. Прислужникът донесе канделабър. В подвижната светлина на пламъчетата се разкри лицето на питащия — лимоновожълто, с безцветни устни. Усмихваше се любезно.
— В началото ви предадох разказа на стария индианец. Той казвал, че Мазумак вижда всичко с окото си. Може би се е изразявал митологично, ала по принцип е имал право. Било в началото на шестнадесети век и европейците слабо познавали възможностите за усилване на зрението с помощта на шлифовано стъкло. Двата огромни планински кристала, неизвестно дали създадени от природни сили или изваяни от човешки ръце, стоели на Главата на Мазумак и в пещерата в Утробата — така че при гледане в единия се виждало всичко в близост до другия. Това бил необикновен перископ, получен от две огледални призми на разстояние трийсет километра една от друга. Застаналият на върха на Главата индианец виждал двамата светотатци, навлизащи в Утробата на Мазумак. Може би не само ги е виждал, но и е причинил гибелта им.
Мондиан направи бързо движение с ръка. В кръга оранжева светлина на масата падна връзка ремъчета, завързани в единия край в дебел възел. Кожата с олющена боя се бе напукала дълбоко. Когато падаше, прошумоля, знак, че беше суха и стара.
— Значи е имало някой — завърши Вантенеда, — който е следял експедицията и е оставил описанието й.
— Тогава вие знаете и пътя към пещерата със златото?
Усмивката на Вантенеда ставаше все по-равнодушна, сякаш отплуваше заедно с планините, изчезващи отвъд прозореца в леденостудената, мълчалива планинска нощ.
— Тази къща стои точно на входа към Устата на Мазумак. Котловината на мълчанието повтаряла с гръмовит екот всяка дума, изречена в нея. Това е бил естествен каменен високоговорител, хиляди пъти по-силен от електрическите.
— Как…?
— Преди векове светкавица ударила в огледалната плоча и я превърнала в купчина от кварцови отломъци. Котловината на мълчанието е тъкмо тази, към която гледат нашите прозорци. Дон Естебан и дон Гилелмо са дошли откъм Портата на ветровете, но Червените извори навярно отдавна са се изчерпали и днес гласът не предизвиква каменна лавина. Най-вероятно долината е била резонатор и определени звукови трептения са предизвиквали разместване на варовиковата основа на върховете. Подземен трус затворил входа към пещерата. Там имало един висящ камък, който като клин отблъсквал една от друга двете стъклени стени. Трусът го изтръгнал, а стените се съединили навеки. Какво е станало по-късно, когато испанците направили опит да форсират клисурата, кой е съборил каменната лавина върху колоната пешаци на Кортес — не е известно. Мисля, че това никой никога няма да узнае.
— Е, драги ми Вантенеда, нали скалите може да се вдигнат във въздуха, да се пробие проход с машини, водата да се изпомпа от подземията… Не съм ли прав? — обади се дебелият нисък мъж в края на масата. Пушеше тънка пура със сламка.
— Така ли мислете? — Мондиан не криеше иронията си. — Няма сила, която би отворила Устата на Мазумак, ако Той не желае това — каза и рязко се отблъсна от масата. Течението угаси две свещи. Другите горяха със синкав блясък, а саждите хвърчаха над тях като малки нощни пеперуди. Той промуши между лицата окосмената си ръка, сграбчи от масата връзката ремъчета и на място завъртя количката с такава сила, че гумите на колелата изсвистяха. Гостите станаха и започнаха да напускат стаята.
Доктор Герберт седеше все така загледан в колебливия пламък на свещите. От отворения прозорец повя леден полъх. Той потрепера от пронизващия хлад и обърна очи към прислужника, който внесе и остави пред решетката на камината, обгорена в тъмносиньо, тежък наръч цепеници. Умело разрови жарта и майсторски изгради над нея покрив от върлини. Тогава някой отвори другата врата и докосна с ръка стената до нея. Камината от грапави камъни, прислужникът пред огнището, столовете с резбовани облегалки, свещниците, свещите, прозорците и планинската нощ отвъд тях изчезнаха в розовата матова светлина; изчезна и голямата маса с приборите и съдовете и в бялата, неголяма зала под сводестия таван остана само Герберт — на единствения стол пред една квадратна плоча с неговата чиния и недояденото печено. Бе оцеляла само тази част от масата.
— Играеш ли си? Точно сега? На стари небивалици? — попита дошлият. След като спря прожекцията, той не без мъка взе да се освобождава от издутото, прозрачно фолио, което покриваше закопчания до шията мъхест комбинезон. Най-после го разкъса, без да може да освободи от него краката си в лъскавите, като от метал ботуши. Смачка фолиото и го захвърли. Драсна с пръст по гърдите си, комбинезонът се разтвори широко. Беше по-млад и по-нисък от Герберт, с гола, мускулеста шия над блузата без ръкави.