— Къде е този ваш Шинко?
— На кораба. Наредих му да провери реактора. Лондон все така гледаше въпросително началника си. Той отрече с леко помръдване на главата и измърмори:
— Нищо.
— А вертолетите им?
— Върнали са се. Нулева видимост.
— Пита ли за кран?
— Няма да успеят. Колко тежи гигаизлъчвателят?
— Не знам точно. Почти сто тона.
— Какво правят те? — настояваше Лондон. — Какво чакат?
— Чакат Килиан — отвърна Госсе и невъздържано изпсува.
Лондон извади от шкафчето на стената бутилка „Бяло конче“, поразклати я, сякаш за да провери дали това е достатъчно добър лек за трудното положение, и я прибра обратно в шкафчето. Пилотът стоеше и чакаше. Вече не усещаше тежестта на скафандъра.
— Изчезнаха двама наши хора — поясни Госсе. — Не са стигнали до Граал.
— Не двама, а трима — мрачно го поправи Лондон.
— Преди един месец — заразказва Госсе — получихме пратка нови диглатори1. Шест броя за Граал. Граал не можа да приеме кораба, защото не бе приключил с новото бетониране на космодрума. Когато се приземи първият контейнеровоз „Ахил“, деветдесетхилядник, цялата арматура на плочите, приета от комисията с гаранция, гръмна. Пак хубаво че корабът не се преобърна. Две денонощия го измъкваха от дупката до ремонтното. Инжектираха трескаво цимент, положиха огнеупорна настилка и отвориха летището. Диглаторите обаче си останаха у нас. Господа експертите прецениха, че не било рентабилно да се превозват с ракета, впрочем командир на „Ахил“ е Тер Леони. Къде ще вдигне той деветдесетхилядник за сто и осемдесетте мили от Граал до нас, колосът му да не е бълха? Марлин изпрати двама от най-добрите си водачи. Миналата седмица те закараха в Граал две машини. Вече работят там. Онзи ден същите хора се върнаха с вертолет за другите машини. Потеглиха призори, по обяд минаха Големи нос и когато започнаха да слизат, връзката се прекъсна. Загубихме сума ти време, тъй като от Големи нос насочването се поема от самия Граал. Ние мислехме, че не се обаждат, понеже са в нашата радиосянка. — Госсе говореше спокойно и монотонно. Лондон стоеше до прозореца с гръб към тях. Пилотът слушаше.
— Заедно с операторите със същия вертолет беше долетял и Пиркс. Бил кацнал със своя „Кювие“ в Граал и искал да се види с мен. Познаваме се от години. Вертолетът трябваше да го вземе вечерта, но не долетя, защото Марлин бил изпратил за издирването всичко, с което разполага. Пиркс не пожела да чака. На другия ден излиташе и държеше лично да уреди формалностите около старта на кораба си. Та накара ме да му дам един от диглаторите, за да се върне с него в Граал. Поисках да ми обещае, че ще мине по южния маршрут, който е по-дълъг, но лежи извън депресията. Даде дума и не я удържа. На ОРПАС го видях как навлиза в депресията.
— Какво е това ОРПАС? — попита пилотът. Беше пребледнял. По челото му изби пот, ала чакаше търпеливо разясненията.
— Орбитален патрулен спътник. Минава над нас на всеки осем часа и точно тогава ми даде картина: Пиркс слезе долу и изчезна.
— Пиркс ли? — лицето на пилота се промени. — Командор Пиркс?
— Да. Познавате ли го?
— Дали го познавам? — избухна младежът. — Служих при него като стажант. Той ми подписа дипломата… Пиркс? Толкова години излизаше цял и невредим от най-лошите… — Замълча. Цял разтреперан, вдигна с две ръце шлема си, като че искаше да го хвърли в Госсе.
— Как можахте да му позволите да тръгне сам с диглатора? Как можахте? Та той е командор от далечното космоплаване, а не шофьор…
— Пиркс познаваше тези машини още по времето, когато вие сте ходели с къси панталонки — отвърна Госсе. Личеше, че търси оправдания.
С каменно лице Лондон се приближи до мониторите, между които бе седнал Госсе със слушалките на шията, пресегна се и изтърси под носа му пепелта от лулата си в празния алуминиев барабан. Огледа я, сякаш се чудеше отде се е взела, стисна я с две ръце и лулата се счупи. Лондон захвърли парчетата, върна се до прозореца и застана неподвижно, сплитайки отзад пръстите на стиснатите си юмруци.
— Не можех да му откажа…
Несъмнено Госсе бе отправил тези думи към Лондон, който като че ли не го слушаше; гледаше през прозореца люлеещите се кълбета червеникава мъгла. Само носът на ракетата сегиз-тогиз се подаваше от нея.
— Госсе — обади се ненадейно пилотът, — дайте ми машина.
— Няма да ви дам.
— Имам патент за оператор на хилядници. Очите на Госсе просветнаха за миг, но той повтори:
— Няма да ви дам. Никога на сте управлявали на Титан.
Пилотът безмълвно започна да разкопчава скафан-дъра си. Отвинти широката метална яка, откопча нараменниците и ципа под тях, бръкна дълбоко в пазвата си и извади портфейл, омачкан от дългото носене под тежката подплата на скафандъра. Скафандърът му се разтвори на раменете като разпорен. Той отиде до Госсе и заподрежда пред него документите.