— Идват към нас. Не е лошо. След малко ще се огледаме като в театър.
И добави; вече с явно злорадство:
— Добър човек е този Марлин.
Ангус разбра подигравката — осветяването на Рьомбден означаваше египетски тъмнини в Граал. Марлин или неговият дежурен сигурно вече измъкваха от леглата целия обслужващ персонал на солекторите, за да насочи чрез включване на двигателите космическите огледала там, където трябва. Двата светлинни снопа обаче се приближаваха все повече и повече, в единия проблесна заледеният връх на източния хребет. Допълнителен повод за радост на жителите на Рьомбден представляваше необикновената за Титан прозрачност на въздуха над техния кратер. Тя им даваше възможност цели седмици да се любуват на жълтия, тънкопръстенен диск на Сатурн върху звездния небосвод. Макар и на разстояние, пет пъти по-голямо от разстоянието между Луната и Земята, изгряващият Сатурн винаги изненадваше новаците с огромните си размери. Разкриваше без далекоглед разноцветните ивици по повърхността си и черните капки на сенките, хвърляни от най-близките му спътници при затъмненията. Това зрелище беше възможно благодарение на бореалния вихър, който се носеше през зиналото гърло на скалите така стремително, че даваше фьонов ефект. Никъде другаде на Титан не беше и така топло, както в Рьомбден. Може би обслужващият персонал на солекторите още не ги беше овладял, може би причината беше в обявената тревога, но слънчевият сноп вече заливаше котловината. Стана ясно като ден. Всъдеходът можеше да върви без фарове. Пилотът виждаше сивата бетонна настилка около своя „Хелиос“. Отвъд нея, там, закъдето се бяха запътили, стърчаха като вкаменени дънери на невероятни дървета вулканични стълбове, изхвърлени при някогашните изригвания и изстинали преди милиони години. Скъсени от перспективата, те приличаха на рухнали колони на храм, а техните подвижни сенки — на стрелките на подредени един до друг слънчеви часовници, които отмерваха чуждото, забързано време. Всъдеходът подмина тази хаотична палисада. Движеше се неравномерно, електрическите двигатели тъничко проплакваха. Плоската сграда все още тънеше в полумрак, но вече се виждаше, че зад нея се издигат два черни силуета — сякаш готически катедрали. Парвис оцени истинските им размери едва когато слезе и редом с Госсе се приближи до тях.
През живота си не бе виждал такива колоси. Никога не бе управлявал диглатор, за което си премълча. Ако се облече такава машина в космата кожа, би се превърнала в Кинг Конг. Пропорциите не бяха човешки, а по-скоро антропоидни. Прътовата конструкция на краката се спускаше вертикално и преминаваше в стъпалата, масивни като танкове, неподвижно зарити в камънаците на сипея. Бедрата-кули влизаха в тазовия кръг, а в него, като широкодънен кораб, бе поместен железният корпус. Той вирна глава и едва тогава видя китките на горните крайници. Бяха провиснали край туловището като безсилно отпуснати стрели на кран със стоманено свити юмруци. Двата колоса бяха безглави, а това, което отдалеч взе за кулички, се оказаха стърчащите на фона на небето от раменете им антени.
Зад първия диглатор, почти докосвайки бронята му със сгънатия си ляв лакът — като че е искал да го ръгне в хълбока и така е застинал, — стоеше вторият, негов близнак. Понеже беше малко по-отдалечен, в гърдите му се виждаше да блести стъклото на прозореца. Кабината на водача.
— Този е „Кастор“, а онзи — „Полукс“ — представи ги Госсе. Освети гигантите с ръчен прожектор. Светлината изчопляше от полумрака бронята на предпазните щитове пред коленете и корпуса, чернолъскави като туловище на кит.
— Оня бунак Хаарц не можа дори да ги вкара в хангара — рече Госсе. Пипнешком търсеше на гърдите си въртока на климатизацията. Стъклото на шлема му се бе замъглило от издишвания въздух.
— Едва се спря пред този скат…
Пилотът се досети защо въпросният Хаарц е заклещил двата колоса в скалния пролом и защо е предпочел да ги остави там. Поради инертността на масите. Също ката морски кораб самоходната машина се подчинява на рулевия толкова по-тромаво, колкото по-масивна е. На езика му бе да попита колко тежи диглаторът, но не му се щеше да разкрива невежеството си. Взе от Госсе прожектора и тръгна покрай стъпалото на исполина. Плъзгаше светлината по стоманата и както очакваше, откри на височината на човешко око табелка с данните. Максималната мощност стигаше до 14 000 киловата, допустимата мощност на претоварване — 19 000 киловата, реактор „Токамак“ с топлообменник на Фуко, маса в покой 1680 тона, хидравлично задвижване и диференциали на „Ролс-ройс“, шаси „Made in Sweden“. Лъчът очерта слабо контура на черните безглави плещи. Обърна се към Госсе, но той бе изчезнал. Сигурно беше отишъл да включи нагревателната инсталация на пистата. Тръбичките по повърхността започнаха да разсейват стелещата се ниско над космодрума мъгла. Блуждаещият сноп на слънчевия колектор лазеше по котловината като пиян — ту изтръгваше от мрака кубчетата на складовете, ту раждаше мигновено угасващи светлинки, щом попаднеше на по-далечните заледени скали, сякаш се опитваше да събуди мъртвия пейзаж, да го съживи чрез движение. Неочаквано той се отклони, понесе се по просторната бетонна настилка и като прескочи контролната кула, палисадата от магмени дънери, партерния склад, улучи пилота, който закри очите си с ръкавицата и вдигна високо, доколкото можа, главата си в шлема, за да използува случая и да огледа целия диглатор. Покрита с антикорозионен черен-гланц, машината блесна над него като двуног изправил се броненосец. Сякаш позираше за снимка в блясъка на магнезиева светкавица. Закалените гръдни плочи, кръглото лагеруване на тазобедрените стави, прътовата конструкция на прасците — всичко заблестя, безупречно лъскаво, в знак, че машината никога не е работила. Ангус изпита радост и тревожно вълнение. Преглътна слюнката през стиснатото си гърло и във вече отдалечаващата се светлина заобиколи гиганта отзад. Когато се приближи до петата, нейната прилика с човешко стъпало от желязо стана най-напред карикатурна, но после, когато се загледа в заритата в камънаците подметка, изчезна. Парвис стоеше като до фундамента на портален кран, който нищо не е в състояние да изтръгне от земята. Бронираният ток можеше да послужи за основа на хидравлична преса. Глезенът разкриваше държащите го болтове — огромни като корабни витла, а коляното, което издуваше крака по средата, на височина не по-малко от два етажа, беше същинска мелница. Китките на исполина, по-големи от клещите на багер, висяха неподвижно, вцепенени в позиция „мирно“. Госсе се беше дянал някъде, пилотът обаче нямаше намерение да го чака. Забеляза стърчащите от металната пета стълби с дръжки за ръцете и се закатери нагоре. Около глезена имаше неголяма платформа, откъдето, вече във вътрешността на решетъчно-прътовия прасец, нагоре водеше вертикална стълбичка. Не му беше трудно да се покатери по нейните стъпала, беше му по-скоро необичайно. По нея стигна до една хоризонтална вратичка, разположена на едва ли най-удобното място над дясното бедро на диглатора, понеже първоначалното й разположение, най-рационалното, беше повод за безкрайни шеги — не особено остроумни впрочем. Въпреки че проектантите на първите педипулатори хич не ги беше грижа какво си говорят хората, по-късно бяха принудени да се съобразят с тези шеги, защото не беше лесно да се намерят водачи, готови да понесат равнодушно присмеха относно пътя, по който влизат в корема на своите Атласи.