После историческото махало промени амплитудата си и от около четири години Русия отново стана мъдрия голям брат, енергийния ни благодетел, добрият господар, пред който президента ни в една или друга форма ходи да се отчита, а Европейският съюз изпадна в положението на „лош татко“, наказал несправедливо детето си, щото имало социалистическо правителство. Санкцията нямала нищо общо с балканския синдром, с корупцията, присвояванията на средства от Европейските фондове, загнилата ни съдебна система, продажните министри. Клетият алианс на Европейските държави слисано мълчи в пълно недоумение, защото не намира обяснение на странните правителствени реакции и изявления в България.
Така, тласкани между филията и фобията, във вечно търсене на господари, които да ни водят, хранят и издържат и врагове, с които да се оправдаваме, загубваме и последната искрица от националното си достойнство.
За да си върнем правото да се наричаме свободен народ със суверенна държава, трябва да забравим тези примитивни емоции. Единствената правилна нагласа е тази, която е характерна за всеки свободен, цивилизован човек и тя се състои в следното: Всеки народ има своите прекрасни качества. Обичаме всяко човешко същество, всяка общност на почтени хора и сме готови да защитаваме правата им. Не допускаме, обаче, външната ни политика да бъде определяна от емоции, исторически предразсъдъци или лозунгите на политици — тарикати! Не приемем ли такова кредо все повече ще се обезличаваме и ще ставаме за смях пред цивилизованото човечество. Защото Ахилесовата ни пета винаги е била в лошата и продажна дипломация.
Действително, от самото начало на развитието ни като независима държава след освобождението от османско иго, дипломатите често са проваляли или продавали националните ни интереси. Всеки, който се интересува дори и съвсем повърхностно от родната история, знае за националните катастрофи и за анализите, че България е печелила битките, но губела войните, заради лоша и недалновидна външна политика. Но нека не се връщаме толкова назад във времето. Да започнем разходката си от епохата на социализма. Точно тогава като определение за българските външни емисари се появи термина „шаячна дипломация“. Действително, в началото на „работническо-селската власт“ това е било разбираемо. Дипломати са ставали неуки хора, взети направо от завода или нивата комунисти-активисти, поради липса на кадри сред привържениците на новата тоталитарна власт. После, обаче, бяха обучени в престижни съветски или западни университети синове и дъщери на отговорни другарки и другари. Все пак, положението не се промени особено. Някак се наложи като модел посланичеството да се счита за синекурна длъжност и вън да се изпращат хора, които не могат безнаказано да бъдат понижени, но пък и не стават за нищо. Така нареченият ритник „встрани“. Ето защо, поведението, решенията и действията на български посланици доста често през ония петдесет години са предизвиквали дипломатично вдигнати вежди, учудени, макар и любезни усмивки и дълбоко прикрит смях, а родните пролетарски дипломати са получавали по приеми и социални събития най-грубата обида на езика на дипломацията, „чудаци“. Така, чудачество беше, ако български емисар, търговски представител или аташе се опита да си вземе лед за питието с пръсти, вместо с щипката, предвидена за това; да се нахвърли малко необуздано върху закуските на шведската маса; да не прояви очакваното кавалерство към съпругата си или към друга дама. Все пак, светът на дипломатическите среди е виждал всичко. Нали е трябвало да приеме като допустими обичаите и на крайно екзотични народи? Та подобни фалове са били малко тъжни, много смешни и доста срамни, но едва ли са нанесли истинска вреда на националните ни интереси. Само на авторитета и достойнството ни. Нямаше как поведението на външните ни представители да причини особено големи бели, тъй като целият цивилизован свят знаеше, че България няма никаква самостоятелна външна политика, а решенията се вземат в Москва.
Истинските беди започнаха в новото време, когато България се превърна в суверенна държава. Или поне се очакваше да се държи като такава. Някак се случи така, че старата схема за посолствата като склад за некадърни свои хора или за орезилили се политици, които трябва да се държат далеч от очите на народа се съхрани и светът отчаяно въздъхна. Защото българското дипломатическо „чудачество“ се трансформира в нещо много по-сериозно. Нашенските дипломати се занимават на територията на приемащата държава с всичко друго освен с външна политика, но акцентират предимно върху личния си бизнес. Така например един от българските посланици в Полша (не помня точно кой) е давал под наем на търговски фирми помещения от българското посолство, които, съгласно международния протокол, то ползва безвъзмездно от приемащата държава. На нашенеца просто му хрумнало, че тия помещения са част от суверенната българска територия и, следователно, дейността, развивана в тях, е освободена от данъчни тегоби. Естествено, при тази ситуация, посланикът е могъл да прибира в джоба си тлъсти наеми и добра комисионна. Неотдавна като посланик в Узбекистан бе акредитиран бившият главен прокурор, Филчев, който, поне по моето скромно мнение би трябвало по-скоро да се насочи към добро лечение. Към момента, българската посланичка във Франция, госпожа Ирина Бокова, разполага с наскоро закупен апартамент в престижен квартал на Париж на стойност около шест милиона евро и с квадратура около 500 кв.м. Трудно ми е да повярвам, че сестричката на известния червен политик, Филип Боков, е спестила тия средства от заплатата си. В българските легации и посолства вероятно кипи усърдна дейност, но тя едва ли е свързана с проучвания и преговори в полза на Родината.