Джейк стана и тихо каза:
— Това е убийство. И не се заблуждавайте, че е нещо друго. Дори Витгенщайн не го прави.
Асансьорът се движеше бавно и когато стигна до партера, Джейк вече се бе успокоила. Жената от охраната я претърси и погледна монитора на компютъра, за да провери дали Джейк не е оставила някакъв непозволен багаж или пакет.
Докато чакаше разрешение да излезе от сградата, Джейк огледа множеството руснаци и източноевропейци, които търпеливо чакаха във фоайето, за да получат каквато и да е работа след интервю със служителите на Министерството на вътрешните работи. Знаеше, че някои чакат от дни, за да докажат, че пребивават законно във Великобритания. Никой не се интересуваше от тяхното спокойствие или удобство. Никой не се опитваше да направи цялата процедура по-малко равнодушна. Нищо чудно, че понякога хората проявяваха насилие.
Щом й разрешиха да напусне министерството, тя излезе от сградата с форма на бензиностанция и тръгна по Тотхил стрийт, сетне почти веднага зави надясно, към Ню Скотланд Ярд.
Влезе в кабинета си и се обади в лабораторията.
— Морис? Докъде стигна с автографията? Компютърът сравни ли картата за самоличност с мострата?
— Бих искал веднъж завинаги да вземеш решение по въпроса — изръмжа той. — Пак ли трябва да пусна програмата за съпоставянето на ДНК?
— Какво искаш да кажеш? Кой ти нареди да спреш?
— Ти. Вчера получих бележка с твоя подпис. Пишеше да ти изпратя и автографията.
— И ти направи ли го? — Джейк усети, че нещо не е наред. — Морис, искам да намериш тази бележка и да ми я донесеш. Веднага.
След няколко минути той отново се обади. Дори на екрана на видеотелефона се виждаше, че е разтревожен.
— Това някаква шега ли е? — попита той. — Защото имам да върша куп други неща.
— Никаква шега. Е, намери ли бележката?
— Странно. Търсих я навсякъде, но не можах да я открия.
— Казваш, че вчера си получил съобщението на екрана на компютъра си, така ли?
— Да. Записах го на дневния си файл и после направих разпечатка, която да прикрепя към авторадиографията.
— В такъв случай искаш да кажеш, че някой е влязъл в кабинета ти и е изтрил записа от паметта на дневния ти файл?
Морис смутено сви рамене.
— Така изглежда. Но кой би направил такова нещо?
— Имам много ясна представа.
— Може би трябва да докладвам за това.
Джейк се замисли за миг. Не можеше да си представи Удфорд или Уеъринг да слухтят из лабораторията и да изтриват файлове от персоналния компютър на едно техническо лице, но въпреки това имаше чувството, че двамата стоят в дъното на тази работа. Несъмнено имаше и други, готови да изпълняват техните заповеди — полицаи, които не искаха безвъзвратно повредена програмата „Ломброзо“ и като последица от това — и прехвалената правителствена платформа за законността и реда. А това със сигурност щеше да се случи, когато станеха известни истинските факти как Витгенщайн е използвал самата система, предназначена да го контролира.
Несъмнено същите тези хора биха предпочели историята с Витгенщайн да се потули, отколкото да последва арест и съдебен процес. И без това беше достатъчно неприятно, че Удфорд и Уеъринг бяха решили да накарат Витгенщайн сам да се заличи от уравнението. Но безкрайно по-лошо беше, че имаше полицаи, които бяха готови да унищожат доказателствата, за да имат достатъчно време да осъществят намерението си. Беше ясно, че ако искаше да продължи разследването си, тя трябваше да действа изключително хитро.
— Не, Морис — каза тя. — Остави това на мен.
Той се успокои. Благодарността го правеше по-почтителен.
— Да, разбира се, главен инспектор. Както кажеш. И без това имам достатъчно работа.
Джейк натисна бутона и сложи край на разговора. Явно вече не можеше да разчита, че ще залови Витгенщайн чрез генетичния отпечатък на картата му за самоличност. Но не можеше и да седи със скръстени ръце и да се надява, че някой от полицейските екипи, наблюдаващи адресите, отбелязани в туристическия му справочник, ще извади късмет. Напомни си, че да бъдеш детектив означава никога да не си доволен от онова, което вече си постигнал, а и разследването бе продължило дълго. Беше време за преоценка.
Тя се обърна към екрана на персоналния си компютър и повика всичките си записки по случая, за да провери дали нещо не липсва. Във файла нямаше много неща, но всичко, което си спомняше, беше там. Реши да препрочете бележките си и прегледа файла страница по страница с надеждата, че ще й хрумне някоя нова линия на разследване. В главата й се въртеше нещо, което бе казал професор Ланг — нещо за предпочитанията на истинския Витгенщайн към детектива, разчитащ на интуицията си. Вероятно и тя трябваше да послуша интуицията си. От опит знаеше, че когато дадено разследване свърши и тя прегледа бележките си, винаги се появява нещо важно, което винаги е било там и е чакало да бъде забелязано. Нещо достатъчно дребно, за да бъде пренебрегнато. Нещо, което е изтълкувала погрешно, вероятно заради употребата на думите. До известна степен детективската работа беше свързана граматиката — да разясни проблема, изчиствайки недоразуменията и двусмислиците, да не говорим за лъжите. Джейк имаше чувството, че се насочва не към самото явление, а към вероятността за явлението, така да се каже.