Усмихна се. Започваше да разсъждава като професор Ланг. Е, може би той имаше право. Вероятно детективът наистина беше философ, а криминалното разследване — философско. Сигурно винаги е било така.
Пушеше й се, но бе свършила цигарите. Смяташе да си купи един пакет на връщане от Министерството, но жестокото предложение на Удфорд и Уеъринг я бе разсеяло. Проклинайки и двамата, тя грабна чантата си и излезе.
Грохотът на уличното движение мигновено я обърка. Единствено силата на навика я накара да се насочи наляво, към обичайния източник на цигари и хубаво кафе — заведението „Кестен“.
Предпазвайки се с ръце от въздушното течение, предизвикано от минаващата цистерна с вода, Джейк пресече улицата пред Института за изследване на мозъка и се отправи към отворените врати на кафенето… и забави крачка.
На тротоара, близо до подобен на чудовищен черен бръмбар мотоциклет, стоеше един куриер и пиеше димящ чай от голяма пластмасова чаша. Джейк спря, припомняйки си, че екипът й за разследване на убийства на жени още се опитва да залови Моторизирания куриер, убил няколко администраторки. Но не това бе привлякло вниманието й, а онова, което младежът с мръсно лице крепеше на обутите си в кожени панталони колене. Туристически справочник на Лондон.
— Какво има? — намръщено попита той, забелязал, че Джейк го наблюдава. После огледа дрехите си, сякаш проверяваше да не се е запалил.
— Да ви помогна с нещо? — попита тя.
— Моля?
Джейк кимна към пътеводителя.
— Не, всичко е наред — отговори куриерът. Тонът и изражението му говореха, че според него Джейк вероятно е луда. — Знам къде отивам.
Тя влезе в кафенето и си купи цигари. Но мислите й бяха другаде. Изведнъж осъзна, че Витгенщайн я е видял точно тук, в кафене „Кестен“. Тя си бе изпуснала рестото и той й бе помогнал да събере монетите. Нищо чудно, че бе разпознал парфюма й. Джейк беше толкова близо до него. Ръцете им се докоснаха.
Задъхана от вълнение, тя седна до масата, където бе седял той, запали цигара и погледна през прозореца. Явно оттук Витгенщайн бе наблюдавал кой влиза и излиза от Института за изследване на мозъка. Може би дори се беше отбил в кафенето, след като го бяха изследвали с теста „Ломброзо“.
Лицето на Витгенщайн се спотайваше някъде в паметта й. Джейк направи всичко възможно да си припомни чертите му.
Когато вече не беше в състояние да мисли, тя бързо се върна в Ню Скотланд Ярд. Отново седна зад бюрото си и извика на екрана на монитора си компютърните портрети, после сравни образа, който бе запомнила от кафенето, с лицето, описано от Клеър и Граб след убийството на Сократ в Сохо. Сетне погледна портрета, получен по описанието чрез хипноза на доктор Чен.
От трите портрета онзи, който най-много приличаше на лицето, което си спомняше, беше описанието на Чен. Толкова за мнението на професор Глайтман, че подсъзнанието на Чен било излъгало.
Джейк се запита дали бе отделила достатъчно внимание на Чен. В края на краищата той беше единственият човек, който дълго бе разговарял с убиеца. Нямаше съмнение, че хипнозата беше проведена умело. Но бяха ли взели под внимание езиковата бариера? Чен говореше английски отлично, но родният му език беше друг. Английски ли бе използвало подсъзнанието му, или китайски? Дали нямаше да има известна разлика в отговорите? Въпросите, насочени към подсъзнанието му, бяха отправени и към естеството на езика, който той говореше. Дали тези въпроси не различаваха в естеството само нещо, което вече беше изложено на показ пред очите и ставаше обозримо чрез прегрупиране? А онова, което се намираше под повърхността на отговорите му? Имаше ли там нещо, което можеше да се види, когато се вгледаш в него, и да бъде изровено при един по-задълбочен анализ?