Знаеше, че новините в полунощ ще съобщят за стрелбата. Но нямаше причина да подозира, че репортажът ще бъде толкова брутален и воайористичен. Съзнаваше, че среднощните програми не са задължени да се съобразяват с указанията на никоя телевизионна компания. Това означаваше, че късната телевизия се състоеше предимно от порнографски филми. Джейк нямаше представа, че същата свобода се отнася и за новинарските предавания.
Репортерският екип бе пристигнал на Саквил стрийт петнайсет минути, след като тя бе тръгнала оттам. Поднасяйки инцидента в хронологичен ред, те показаха първо ресторанта за дюнер кебап и после тротоара, по който бе бягал Парменидис, ножа му и пистолет — не автоматичния „Берета“ на Джейк, а на един друг полицай. Камерата се придвижи по улицата, където в локва кръв с формата на бъбрек лежеше гъркът. Фокусира се върху голото му бедро, върху окървавения импровизиран турникет и сетне — върху дупката с размер на монета, направена от куршум четирийсет и пети калибър. Най-потресаващото беше, че накрая телевизионният репортер вдигна за косите главата на мъртвия, за да покаже по-добре пред камерата безжизненото му лице.
Коментарът беше не по-малко сензационен от кадрите.
— Този престъпен боклук — изръмжа репортерът, разтърсвайки главата на Парменидис, — е виновен за бруталните убийства на шест млади жени.
После се наведе и изкрещя в окървавеното му ухо:
— Ти беше измет. Мръсно животно. Застреляха те и това улесни нещата за теб, лайно такова. Трябваше да те накарат да страдаш като жените, които си убил, нещастнико. Надявам се, че ще дадат медал на полицая, който те очисти. И ако гадният ти дух още ме чува, искам да ти кажа, че всички се надяваме да гориш в ада, копеле. Заради онова, което направи, трябваше да те…
Джейк намери дистанционното управление и угаси телевизора. Сетне пресуши чашата си. Повдигаше й се от онова, което видя. Телевизионният репортаж й помогна да възприеме факта, че е убила човек.
След една-две минути почувства празнота в стомаха и ръцете й започнаха да треперят. Кожата й ставаше ту гореща, ту студена. Ни в клин, ни в ръкав установи, че си спомня подробности от записките си по психология от първата си година в университета за начина, по който собственият й хипоталамус, подобно на микроскопичен термометър, се опитва да контролира автономната нервна реакция на тялото й спрямо случилото се, и за представата на Рене Декарт, че човешките същества са рефлекторни машини. Странно как едно нещо те кара да мислиш за друго.
Усмивката, която бе видяла на лицето на Парменидис. Сардоничната усмивка на баща й. Беше потресена от спомена за нея.
Очите й се напълниха със сълзи и преплитайки крака, тя влезе в банята. Започна да повръща още от прага.
Никой не ме разбира.
Сигурно много хора мислят, че го правят. Онзи ден бях в книжарницата за криминална литература и спрях пред една от лавиците, която беше отрупана с изследвания върху психологията на серийните убийци. Имаше поне петдесет заглавия. Прегледах някои от книгите. Но нито един от авторите не се бе вслушал в думите на свръхестествените песни, които всички твърдяха, че са разбрали добре.
Книгите, разискващи въпроса защо хората стават серийни убийци, се свеждаха до две теории.
Първата е старомодната марксистка теория, която тълкува поведението на серийния убиец като продукт на историческия материализъм — първоначално жертва на обществото, превърнала се в негов потисник. Другият, по-съвременен, но в основата си ницшеански възглед, е, че серийният убиец изпитва силно желание не да отхвърля обществото, а да принадлежи към него — обществото, в което славата е пробен камък за успех и където убийството е само пряк път за постигането му.
Нито едно от тези две вулгарни тълкувания на тежката престъпност не е достатъчно задоволително. Вероятно аз мога да обясня това по-добре.
Шерлок Холмс определя своето детективско „изкуство“ като „нещо безлично и извън мен“.
Така е и с изкуството да убиваш.
„Престъплението е нещо обикновено. Логиката е рядкост — казва той на доктор Уотсън. — Следователно трябва да разсъждаваш повече за логиката, отколкото за самото престъпление.“