Фактът, че осигурява лекарства за въвеждане в кома, би трябвало да ви говори нещо за състоянието на една съвременна болница. Навремето тя е била най-известната учебна болница в света. Веднъж гледах един филм, правен преди повече от петдесет години, в който се разказваше за хумористичния безгрижен живот на медицинските сестри и студентите, учили тук. Колко странно е било всичко тогава, и колко типично английско. Разбира се, главните промени се изразяват в това, че болницата вече не е учебна, нито е част от нещо, наричано Национално медицинско обслужване, и вече не е обкръжена от трева и дървета. Днес болницата е опасана с висока ограда, а студентите учат медицина в Единбург — единствената университетска болница, която още получава пари от правителството — или някъде в чужбина. Всеки, който е следвал тук през 1953-та, когато е бил направен филмът, и види болницата сега, няма да я познае.
Ала работата ме удовлетворява. Не използвам въображението си. Само приготвям мехлеми, капсули, свещички и лекарства. Повечето от тях са евтини заместители на по-скъпите церове, произвеждани в Германия или в Швейцария. Самият аз не бих докоснал такова нещо. Ако се разболея, ще отида в частна клиника, където могат да намерят подходящите лекарства. Обърнете внимание, ще трябва да платя, и това е хубаво, защото няма да се наложи да се оправям с мизерната си заплата на фармацевт. За щастие, моите родители ми завещаха значим доход от един попечителски фонд. Истината е, че не е необходимо да работя, но работата е реална и сред реални хора и когато я върша, аз не мисля за нищо друго. Боравенето с опиати и лекарства изисква голяма прецизност и тази точност е онова, което ми доставя най-голямо удоволствие. Всичко е това, което е, и нищо друго. И, разбира се, винаги съществува допълнителното очарование да свиеш нещо свястно.
И аз не съм единственият. Повечето ми колеги отмъкват разни субстанции. Има дори един-двама, които допълват оскъдните си доходи, като произвеждат метадон в домашни условия и го продават на китайците тук.
Но не мога да си представя защо си правят труда с метадона, когато в града от плоскодънни китайски лодки има предостатъчно запаси от хубав опиум — единственото, освен възможността да опипам някое момиче, което ме води там. В някои делнични следобеди ще ме видите на някоя от лодките, завързана близо до Бърмондси Уол, да изпушвам по десет-петнайсет лули. Също като Дориан Грей. Общо за седмицата изпушвам по трийсет-четирийсет. Това съвсем не е много. Познавам хора, при това не само китайци, които изпушват по двеста-триста лули на седмица.
Най-хубавото на опиума е онова, което прави с времето. Или по-точно с онова, което човек преценява като време. След няколко лули имаш чувството, че си бил на лодката поне ден. Питаш се: „Колко ли е часът?“. После, преди да видиш колко е часът, спираш за миг и си представяш огромен циферблат. Представата се съпътства от силното убеждение, че знаеш колко е часът със съвършена сигурност и без сянка от каквото и да било съмнение. Ако ме питате каква е причината за тази убеденост, ще отговоря, че няма такава. Не мога да си я обясня, така както не бих могъл да опиша и аромата на кафето.
Ето защо понякога си казвам: „Сигурен съм, че са минали няколко часа. Трябва да е поне десет или единайсет вечерта“. Но когато погледна часовника си и видя колко е часът в действителност, установявам, че всъщност са минали едва десетина-петнайсет минути. Четвърт час се е превърнал в половин ден. Ето така разбираме, че времето е нещо малко повече от един аспект на човешката воля.
В такива случаи, когато се чудя относно загадките на живота в пространството и времето, мисля, че отговорът се намира извън тях. Вероятно извън собствения ми живот. Вярно, самоубийството е едно много старо решение на един много стар проблем, но може би, в края на краищата, е единственото решение. Със сигурност е крайното решение.
18.
На следващия ден Джейк се обади на Джеймсън Ланг, за да разбере дали той възнамерява да сътрудничи на професор Уеъринг.