Джейк грабна пликчето от протегнатата му ръка. Челюстта на Станли увисна, когато тя скъса специалния предупредителен етикет, прикрепен към торбичката.
— Идеята е толкова елементарна, че не мога да си представя как не се сетих досега — каза Джейк и стисна справочника.
— Какво правиш? — изсъска Станли. — Това е веществено доказателство. Не трябва да го пипаш. Там има отпечатъци. Ще ги размажеш.
— Тихо — рече Джейк и повтори елементарното движение.
Пътеводителят бавно се разтвори на дланта й като изтощена птица. Джейк възкликна от радост.
— Също като „Любовникът на лейди Чатърли“! Отвори се на най-четените страници.
Тя прегледа внимателно улиците, спирките на метрото, парковете, шосетата, пожарните и болниците, сякаш четеше „Книгата на живота“.
— Седемдесет и осма и седемдесет и девета страница — измърмори Джейк. — От гара Ватерло, на изток до Родърхайд. От Тауър Бридж до Пекам Роуд. Да видим сега. В този район има една… две… три… четири болници. И една от тях е „Гай“.
Тя наблегна на последния факт.
Станли оправи яката на ризата си.
— Съжалявам, но не разбирам какво значение има това.
— Не разбираш ли? — попита Джейк, обърна се към видеотелефона и набра номера на госпожа Портър от Министерството на здравеопазването. — По време на войната истинският Витгенщайн е работил в болница „Гай“. Във фармацевтичната лаборатория.
— Играеш си със страхотна догадка.
— Имаш ли по-добра?
Станли поклати глава.
Джейк се свърза с госпожа Портър и я помоли да провери дали в болница „Гай“ работи мъж с германски произход.
— Господи, успяхте да стесните кръга! — възкликна госпожа Портър. — Много добре. Няма никакъв проблем. Само ми дайте няколко минути.
Тя се извърна от видеотелефона и съсредоточи вниманието си върху компютъра.
Джейк чакаше търпеливо, сякаш й гледаха на карти. На лицето на Станли бе изписано леко неодобрение. Най-после госпожа Портър погледна в камерата.
— В болница „Гай“ има трима мъже от расовия тип, който посочихте. Господин Хесе и господин Дюсен, но и двамата са хирурзи. Има и някой си господин Естерхази, който работи във фармацевтичната лаборатория.
— Той ме интересува — рече Джейк. — Можете ли да ми изпратите всичко, което имате за него?
— Ами първо трябва да поискам разрешение от главния секретар…
— Госпожо Портър, не мога да ви кажа много повече, но тук е заложен животът на хора.
— Тогава явно не мога да откажа. Нямаме много информация за него, но ще ви изпратя служебното му досие.
— Има ли снимка?
— Опасявам се, че не.
— По дяволите. Подпис?
— Да.
— Изпратете ми и него, ако обичате. Благодаря, госпожо Портър. Много ни помогнахте.
Джейк й каза комуникационния номер на базата данни на компютъра си и видя как информацията започна да се появява на екрана.
— И така — каза тя на Станли. — Да направим ПМА.
Премести информацията от Министерството на здравеопазването на половината екран, а на другата извика менюто на разследването. От двайсетте файла избра „База данни на криминалното разследване“. Компютърът бръмча в продължение на няколко секунди и изкара още един списък. Джейк намери „Серийни убийци“, написа номера на файла и зачака. Системата беше безнадеждно остаряла и времето за отговор можеше да вбеси и най-търпеливия човек. Понякога Джейк чакаше цели трийсет секунди, докато компютърът намереше търсения файл. Машината отново избръмча и на екрана се появи друг списък. Най-сетне Джейк успя да се включи в ПМА — Програмата за многостранен анализ.
Разработена от Европейското бюро за разследване, ПМА беше най-новата система на експертно ръководство за преценка на личността на заподозрения като вероятен сериен убиец. От световната база данни, събирана в продължение на петнайсет години, ПМА включваше около триста най-често срещани характеристики на известни серийни убийци.
Детективът захранваше в компютъра информацията за заподозрения. После ПМА присъждаше определен брой от възможни точки за всяка характерна черта от информацията, отговаряща на вече известното поведение на серийните убийци. Така например ПМА присъждаше максимален брой точки, ако заподозреният беше бял, защото повечето серийни убийци бяха бели. Чернокожите можеха да получат максимален брой точки, ако жертвата беше възрастен и бял човек. Това беше защото същата база данни показваше, че убийствата на възрастни бели хора най-често се извършват от чернокожи. Когато цялата информация, с която разполагаше детективът, бъдеше захранена в компютъра, ПМА преброяваше точките и предлагаше статистическа вероятност, че заподозреният е наистина сериен убиец. Но дори тогава в резултата от преценката на програмата нямаше нищо автоматично. Отговорността как ще се използва резултатът, оставаше за детектива. Това беше единствената компютризирана система за следствен анализ, която Джейк използваше с удоволствие.