— Надявам се, че не е болна — каза Витгенщайн. — И да не се е разстроила от онова, което се случи последния път. Обещах да поговорим след лекцията ми. Да обсъдим нещата.
— Не, не — настоя Ланг. — Нищо подобно.
— Е, несъмнено е възникнало нещо по-важно — отговори Витгенщайн. Гласът му прозвуча злобно. — Смея да кажа, че този път може да минем и без главен инспектор Джейкович.
Щом го чу, Джейк осъзна, че гласът му звучи различно — липсваше му самоувереност и беше уморен, дори потиснат. И в хода на разговора той позволи на професора да поеме инициативата и да поведе в спора. Изглежда, не беше убеден защо си е направил труда да се обади. Говореше тихо, глухо и монотонно и правеше чести и продължителни паузи. Явно можеше да бъде уязвен от феноменологичния разпит, който Ланг бе планирал за него.
— Човекът е преходно същество — каза професорът.
— Да — глухо потвърди Витгенщайн.
— Възпроизвеждащо се същество, което само избира съдбата си, нали?
— Да, съгласен съм.
— И тъй като има съзнание, по силата на волята на собствената си преходност, единствената реална сигурност за бъдещето е…
— … смъртта — довърши мисълта му Витгенщайн.
Джейк се хвана за дръжката на вратата, докато колата завиваше наляво и надясно между другите превозни средства.
— За да живееш добре — продължи Ланг, — за да изживееш живота си наистина пълноценно, ти трябва да живееш в жестоката светлина на този факт.
— Абсолютно правилно. Това е както същността, така и крайната участ на човека.
— Още повече във вашия случай.
— Защо?
— Ами, струва ми се, че убивайки всички онези мъже, ВМЯ-отрицателните, вие само отлагате вашето съкровено желание да отнемете живота си.
— Може би в думите ви има нещо вярно.
— Не можеш ли да караш по-бързо? — извика Джейк на шофьора си.
С крайчеца на окото си видя как Станли нервно оправи яката на ризата около адамовата си ябълка, когато колата рязко се стрелна напред. Шофьорът, който беше свикнал със сърдитите заповеди, идващи от задната седалка, не показа признаци на вълнение. Държеше волана със силните си ръце спокойно и уверено. Превозните средства пред колата се разделиха като отварящ се цип. Докато профучаваха покрай гара Ватерло и триетажния град от талашит и надиплено желязо, едва не блъснаха един скитник, застанал неподвижен насред пътя като уличен стълб. Минаха само на няколко сантиметра от него.
— Тъпо копеле — измърмори Станли, обръщайки се да погледне бързо смаляващата се фигура. — Някой трябва да махне всички тези хора.
— Професор Витгенщайн, мисля, че самоубийството е често срещано явление в семейството ви — каза Ланг. — Да не споменавам факта, че героят от ученическите ви години, Ото Вайнингер, е отнел живота си.
— Имате право, разбира се. Моят брат Рудолф се самоуби. Това беше само театрален жест. Но смъртта на Вайнингер беше нещо друго — етично приемане на една интелектуално предразположена съдба. Благородна постъпка.
— Доколкото си спомням, много виенчани са се самоубили, подражавайки на Вайнингер. Но вие не го сторихте. Дали защото се страхувате да го направите? Не ви ли достига смелост?
Витгенщайн изсумтя — продължително, дълбоко и развеселен.
— Много ви бива, професоре. Разбирам играта ви. Е, вероятно вие наричате това игра. Но за съжаление, несъвършена. Има си своите… нечисти трикове. Поздравявам ви. Добре, и аз ще го нарека игра. Екзистенциални скокове, може би. Но само защото съм поразен от вашия идеал. — Той говореше уморено, сякаш асимилираше замисъла на професор Джеймсън Ланг. — Достоен е за възхищение.
— Радвам се, че мислите така — каза Ланг, явно необезпокоен от прозорливостта на Витгенщайн. — Ако може да добавя още нещо…
— Настоявам да го сторите.
— Правилно ли е предположението ми, че вярвате в Бог?
— Да.
— Тогава имате нужната перспектива за самоубийство. Връзката между Бога и собственото Аз. Това е много важно. Искам да кажа, че всеки атеист може да извърши самоубийство. Но те нямат чувство за духовност. Проблемът със самоубийството — а именно, че това е престъпление срещу самия Бог, напълно убягва на атеистите. Опитвам се да кажа следното: сигурно през цялото време сте мислили, че убивайки онези мъже, вие убивате Господ.
— Мисля, че така е справедливо.
— Няма да ви питам защо. Това не ме интересува. Но съм сигурен, че имате причини. Каквито и да са те, аз ги уважавам. Убеден съм, че много сте мислили по този въпрос. Но вижте какво, ако наистина искате да покажете среден пръст на Господ, тогава не сте схванали същността на въпроса. Това не е начинът да го постигнете. Да избягате от самото съществуване е най-съдбоносният грях, крайният бунт срещу Създателя. От вас се изисква голямо предизвикателство, засилване на отчаянието… Последния път, когато разговаряхме, вие се определихте като творец на изкуството. Не се съмнявам в това. Но вашата дилема е обикновена: грехът, че живеете във въображаем, а не в действителния свят. Изкуство вместо Битие. Естествено Бог играе съдбоносна роля във вашето засилено чувство на отчаяние. Във вашето тайно мъчение Господ е единствената надежда и въпреки това вие обичате мъчението и няма да се откажете от него. Съзнавате, че трябва да изоставите мъчението и да приемете вярата, но не можете да го направите. Ето защо вашето предизвикателство към Бога се засилва и вие убивате други хора, за да го докажете. Но според мен истинското предизвикателство се демонстрира най-убедително, ако убиете себе си.