Докато обясняваше, не откъсваше очи от телевизионния екран. Приличаше на животинче, хипнотизирано от движенията на змия.
— Сега искате ли да му се обадя?
Джейк се усмихна учтиво и търпеливо кимна.
Човекът набра номера на вътрешния видеотелефон, обърна се пак към телевизора и обясни:
— Обикновено не отговаря веднага.
Измина една минута. Никакъв отговор.
— Сигурен ли сте, че е в апартамента си? — попита Станли и се намръщи.
— Има само едно стълбище. Освен ако, разбира се, не е скочил.
— Може да не сте го видели. Нали гледате телевизия.
Портиерът го погледна презрително.
— Няма нищо за гледане. Той е там, горе. Загазил ли е?
Но в същия миг Естерхази се обади.
— Да, Джо, тук съм. Какво искаш? В момента съм зает.
— Не те търся аз, а полицията.
Джейк веднага позна гласа. Не би го сбъркала за нищо на света. Отблъсна портиера встрани и погледна в екрана на видеотелефона.
Витгенщайн седеше, главата му беше наклонена на една страна. Изглеждаше потънал в размисъл. Буйните му къдрави коси падаха под същия ъгъл като главата. Слабоватото му лице беше почти безизразно, но когато се вгледа в него, Джейк видя, че е намръщено и нервно. Погледът й беше привлечен от очите — гледаха вторачени от дълбоките сенчести кухини, сякаш през домино. Очи на нощно животно. Напомниха й за снимките на оцелелите от нацистките концентрационни лагери.
— Аз съм. Главен инспектор Джейкович.
— Здравей, скъпа — спокойно каза той. — На гости ли ми идваш, или си тук по работа?
Сърцето на Джейк подскочи в гърлото. Беше го хванала. Вече нямаше начин да й се изплъзне. Но в известен смисъл съжаляваше за това.
— Дошла съм да те арестувам.
— Какво облекчение. Помислих, че ще се опиташ да ме убедиш да се самоубия, като твоя професор Ланг. — Естерхази се изсмя. — Самата идея е смешна.
— Не, нищо подобно.
— Знаеш ли, очаквах те. Вярвах, че ще дойдеш, но не това занимаваше мислите ми. Искам да кажа, че не те очаквах с нетърпение, главен инспектор. Ала бих се изненадал, ако не се беше появила.
С крайчеца на окото си Джейк съзря Станли, който сви устни, беззвучно подсвирна и многозначително завъртя показалец до челото си.
— Е, сега съм тук. Може ли да се кача и да поговоря с теб?
— Но ние вече разговаряме.
— Лично.
— Нали ме виждаш? Ако не беше така, това би означавало, че вече съм мъртъв.
— Бих желала да поговорим за убийствата — сдържано каза Джейк. Ченгето у нея се прояви и тя изтръпна, като чу думите си. После, по-мило, добави: — Не мислиш ли, че ще е по-добре…
Но вече беше късно.
— Това твое деспотично искане… Това желание… Странно е, че употреби онази дума с нейния подтекст на неудовлетвореност. Питам се, кой е праобразът ни за неудовлетвореността? Не е ли странно, че желанието изглежда вече знае какво би го удовлетворило, макар такова нещо да не е налице. Дори когато вероятно не съществува.
Джейк се опита да се придържа към същността на разговора.
— Когато го казах, ми се стори нещо съвсем обикновено.
Естерхази придирчиво изцъка с език.
— Точно ти би трябвало да знаеш, че желанията са воал между нас и онова, което желаем. Знам, че за теб е проблем да разговаряш с човек като мен с помощта на нещо така грубо и обикновено като езика.
— Изглежда, в това отношение стигаме до задънена улица.
— Лесно е, нали? Във философията. В живота. Но ти имаш право — и двамата сме стигнали до задънена улица. Твоето философско разследване и моето. — Той се усмихна тъжно.
— Съгласна съм. Защо не престанем да си губим времето? Позволи ми да се кача горе и някак ще уредим нещата.
— Боя се, че не мога да го направя. Разбираш ли, нямам никакво намерение нещата да се „уредят“, както ти се изрази. Това би означавало да прекарам следващите трийсет години от живота си в наказателна кома. Това наистина би било загуба на време.
— Знаеш, че няма начин да се измъкнеш оттук.
— О, има. Докато успеете да нахлуете тук, ще съм извършил невъзможното, така да се каже.
Станли се намръщи.
— Какво иска да каже? — попита той и войнствено погледна портиера. — Сигурен ли сте, че няма друг изход?
— Той има предвид Безкрайността — обясни Джейк. — Че в края на краищата ще се самоубие.